— Така е вече по-лесно — зарадва се възрастният. — Браво, сече ти пипето. Давай бързо да съставим списък на адресите, да направим план на обиколката и да помолим Жерехов за помощ.
Най-напред в плана сложиха един адрес на „Домодедовская“, после — на „Люблинская“, за да прегледат южната част на Москва и да продължат през центъра, отначало на изток, а после на север. Адресът на Наталия Евгениевна Дахно в началото на Ленински проспект беше трети в обиколката. Беше 19 часът и 40 минути.
Към седем часа вечерта Сергей Александрович Градов най-сетне разбра, че много лошо му се пише. Когато към два и половина се раздели с Арсен и седнал в бара, се опита поне що-годе да подреди мислите си, изведнъж му просветна. Станало е някакво недоразумение! Арсен спомена Никифорчук и Градов толкова се уплаши, че съвсем изгуби способността си да мисли, камо ли да се съпротивлява на натиска на Арсен. А сега, докато си припомняше подробностите от разговора, се сети, че Арсен го бе упрекнал в самодейност. Какво ли е имал предвид? Той, Градов, не си бе позволявал никаква самодейност. Това беше грешка, досадна грешка, която трябваше да се разясни и Арсен щеше отново да възстанови договора им и да доведе работата докрай. Трябваше спешно да се свърже с него.
Сергей Александрович бързо излезе от бара, качи се в колата и тръгна към къщи. От домашния си телефон той набра няколко пъти уговорения номер и зачака отговор, за да се разберат за мястото и часа на срещата. Но не дочака. Повтори опита си — резултатът беше същият. Градов се притесни и се свърза със свой познат от Министерството на вътрешните работи и го помоли да провери на чие име се води номерът на интересуващия го телефон. Отговорът дойде бързо и беше отчайващ: този номер не бил регистриран на ничие име и през последните пет години бил свободен.
Имаше още един начин, същия, по който се бе свързал с Арсен за пръв път. Сергей Александрович се обади на човека, който му бе дал първата връзка за кантората.
— Пьотр Николаевич, обажда се Градов — припряно каза той. — Бихте ли ми казали как мога спешно да се свържа с вашия познат?
— Градов ли? — изненадано прогърмя басът в слушалката. — Не си спомням. Кой ви даде моя номер?
— Ама как, Пьотр Николаевич, обадих ви се преди два месеца и вие ми дадохте телефон за връзка с човека, който може да ми помогне във връзка с един деликатен проблем. Този човек ми трябва спешно.
— Не разбирам за какво говорите. Да не сте сбъркали номера?
Градов дори не подозираше, че предвидливият и предпазлив Арсен веднага след разговора с него се бе обадил на Пьотр Николаевич и бе казал:
— Ако вашето протеже посмее да ме търси, обяснете му, че не е прав.
Сергей Александрович, изпаднал в ужас, си помисли, че всичко е свършено. Няма да намери Арсен. Никога. Оставаше му последната надежда. Тази последна надежда беше Фистин.
Серьожа Градов расна като доста разглезено дете, над което всички трепереха. Той искрено страдаше, задето всичките му приятели имаха постоянни бащи, а той — приходящ, пък и по време на редките му посещения майка му обикновено го пращаше да си играе на двора. Баща му идваше с подаръци, играчки, сладкиши, майка му безумно го обичаше и постоянно повтаряше: „Нашият татко е най-добрият, просто има друга съпруга и две деца, които не може да изостави, понеже е честен човек.“ Баща му, на свой ред, повтаряше на Серьожа: „Синко, ако има нещо, винаги ще ти помогна, няма да те изоставя в беда, можеш да разчиташ на мен, вие с майка ти сте ми най-любимите.“ Серьожа много пъти бе вършил обичайните детски и юношески глупости, но никога не го бяха наказвали за тях, напротив, мама и татко, понеже изпитваха вина пред детето, задето го бяха лишили от пълноценно семейство, сами тушираха ситуацията и вместо да се карат на сина си, някак си дори го съжаляваха.
С годините Серьожа разви абсолютно неумение и нежелание да мисли за последствията от своите постъпки, да гледа поне крачка напред. Той правеше всичко, което смяташе за нужно, като предоставяше на родителите си почетното право да се оправят с неговите лекомислени, а понякога и опасни постъпки. Резултатът беше онова, което психолозите наричат афективна дезорганизация на мисленето. В стресова ситуация мозъкът на Серьожа отказваше да работи, той трудно мислеше, започваше да говори и върши глупости. А за него всяка промяна в обстановката, която изискваше внимание, осмисляне, реакция, вземане на решение, се превръщаше в стрес. И най-малкото психологическо напрежение ставаше непоносимо.