След казармата таткото уреди влизането на Сергей в Института за международни отношения. Тук учеха предимно деца на високопоставени родители, които бяха имали достатъчно връзки да „приемат“ рожбите им веднага след гимназията, ето защо миналите през казармата студенти не бяха много. Те привличаха вниманието със своята зрелост, с познаването на казармения бит, с мръсните вицове, с приказките за „женски“ и пиянства, с маниерите си, които доста напомняха онези на „старите“ войници в казармата. Всички търсеха вниманието им, уважаваха ги, вслушваха се в мнението им.
От своето обкръжение Серьожа открояваше най-вече Аркадий Никифорчук, който никак не приличаше на него самия. Аркадий беше израсъл в чужбина в семейство на дипломат, бе прекарал детството си над книгите, пианото и в учене на чужди езици, бе общувал предимно с майка си, бе плувал в собствения сос на ограничения кръг хора от съветската колония. Когато се изтръгна на свобода благодарение на студентстването, Аркадий, който изцяло и напълно бе попаднал под влиянието на Градов, се развихри като невидял. Родителите му отново заминаха в дългосрочна командировка в чужбина, като предоставиха на сина си апартамента и системно го снабдяваха с пари и модни дрешки.
След случката в гората Градов и Никифорчук с лекота решаваха проблема с плащанията на мъжа на пострадалата, като продаваха ту едно, ту друго от нещата, които изпращаха родителите на Аркаша. Но Градов, който нямаше възможност да взема пари от майка си, не искаше вечно да моли за заеми заможния си приятел.
Идеята да се отърват от досадния изнудвач беше негова. Тамара Ерьомина беше негова позната, не му беше трудно да придума Виталий Лучников след предаването на поредната вноска да отидат да пийнат „у една сладка мацка“. Бързо напиха Тамара до състояние на пълна невменяемост и я сложиха да спи, с Лучников беше малко по-трудно, но накрая вкараха и него в леглото на Тамара. Ръгаха го с кухненския нож поред. После седнаха в кухнята и зачакаха Тамара да се съвземе. Никифорчук се въртеше, сякаш седеше на игли, и искаше по-бързо да си тръгнат, но Сергей авторитетно му обясни, че непременно трябва да дочакат Тамара да открие трупа и да разиграят пред нея някаква сцена, за да я убедят, че именно тя, след като се е напила до безсъзнание, е убила момчето. Инак не се знае как може да се извъртят нещата.
— Ситуацията не бива да се изпуска от контрол — важно говореше Градов, докато си сипваше картофи в чинията и си режеше хляб.
Току-що извършеното убийство не бе убило апетита му. Той дори не обръщаше внимание на тригодишната дъщеричка на Тамара — Вика, която тихичко си играеше под масата и пухтеше над някакви свои детски проблеми.
Чакаха дълго. Най-сетне от стаята се чуха звуци, отначало неразбираеми, но скоро преминали в неистов вой. На прага на кухнята застана позеленялата от ужас Тамара с оплескани в кръв ръце. Кръвта капеше от пръстите й, тя я погледна с недоумение, като вцепенена, и я избърса в бялата варосана стена. Зрелището беше толкова чудовищно, че Аркадий едва се сдържа да не повърне. Никак не му се искаше да се изложи пред най-добрия си приятел и за да демонстрира самообладание, грабна една зелена шивашка креда и нарисува напряко на кървавите ивици върху стената нотен ключ „сол“. В онзи момент той сметна постъпката си за оригинална и нестандартна и доволно се разсмя. Можеше да се гордее със себе си.
По-нататък всичко мина, както го бе замислил Сергей. С вик: „Курво, какво си направила, ти си го заклала!“ те се втурнаха към стълбището, като привличаха вниманието на съседите и създаваха, както се изрази Градов, обществено мнение. Пристигна милицията, младежите дадоха показания и чак тогава Аркадий се сепна:
— Ами те си записаха адресите ни и къде учим. Представи си, че изпратят до института писмо, че си прекарваме времето с алкохоличка убийца? За нула време ще ни изключат.
Градов не беше предвидил това. Но и не се уплаши много. Нали си имаше баща, в края на краищата той винаги беше насреща.
Сергей започна да разказва на баща си същата версия, която бяха представили и на милиционерите. Но Александър Алексеевич Попов прекалено добре познаваше сина си, за да преглътне такива лъжи.
— Вие ли го направихте? — попита той без заобикалки.
— Аха. А ти как се сети? — предизвикателно го погледна право в очите Сергей. Вече беше станал абсолютно безсрамен, а постоянната безнаказаност в миналото го бе лишила от последните остатъци страх пред родителския гняв.