Бащата разясни на сина си със стегнати, образни, но твърде конкретни изрази, че не е прав и е извършил твърде лоша постъпка. Но все пак обеща да помогне. И го направи.
След като завършиха института, пътищата на Сергей Градов и Аркадий Никифорчук се разделиха. Александър Алексеевич, който се бе изкачил още по-високо по партийната стълбичка, успя да издейства разпределение за сина си в Московския градски комитет на КПСС. С работа в чужбина не сполучи, защото Сергей го мързеше да учи редки езици, а с английския, с който едва се справяше още от училище, и слабичкия си френски, усвоен криво-ляво в института, не можеше да разчита на кой знае какво. Сергей беше напълно доволен от разпределението и без много бързане се зае да гради партийна кариера. В началото на перестройката вече се бе сдобил с много връзки и си бе намерил лесен начин да печели валута, като бе организирал в Париж групичка млади гладни литератори и преводачи от емигрантските среди и постоянно им доставяше суровина за литературна обработка и писане на сърцераздирателни трилъри.
След опита за преврат през 1991 година, когато единствената партия умря окончателно и на нейно място започнаха да никнат като гъби безброй нови партии и партийки, Сергей Александрович с въодушевление, подплатен с добре конвертируемата материална база, започна да пише нова страница от живота си. И тогава, след дългогодишното прекъсване, на пътя му отново се изпречи Никифорчук…
Аркадий бе изживял осемнайсетте години след разпределението им по съвсем друг начин. През последната година от следването им той се ожени за една тяхна състудентка, слабичка дребна брюнетка с малко, съблазнително бюстче и големи претенции, от много добро семейство и с много лош характер. След случая в гората той инстинктивно избягваше жени от ярко изразен руски тип, едри, светлокоси, сивооки и кръглолики, просто не можеше да си представи как би ги докоснал, камо ли да спи с тях. Той пък, изящен, висок, с красиво нежно лице, привличаше вниманието на момичетата, но от всички претендентки си избра онази, която най-малко приличаше на руската красавица Леночка Лучникова. Никифорчук, който от дете бе свикнал да учи чужди езици, с удоволствие усвои в института холандски и именно това му помогна след година-две да получи назначение в Холандия като представител на едно от обединенията на Външнотърговското министерство. Съпругата му беше във възторг. Всичко вървеше точно както си го бе представяла, когато се бе омъжвала за Аркадий. Роди им се момиченце.
Ала бляскаво стартиралата кариера внезапно се препъна. Аркадий периодично се напиваше и изпадаше в меланхолия, слушаше тъжна музика и философстваше за смисъла на живота, за греховността и тем подобни глупости. Жена му взе да се нервира, тя извайваше от него дипломат и смяташе, че Аркадий трябва да работи, да угажда на полезни хора, да ходи по приеми, а вместо това, той се правеше на идиот. А после на един от най-отговорните приеми Никифорчук се напи като казак, изложи се, изприказва сума глупости — с една дума държа се неправилно. Основна тема на пламенните му речи бе, че видите ли, всички ние тука седим, сити и доволни, и се преструваме, че всичко ни е наред, а всъщност всеки от нас е стигнал дотук по пътека от трупове и върху всеки тежи някакъв грях. Само за едно денонощие го отзоваха в Москва. Беше му забранено да пътува в чужбина, тъй че жена му, без изобщо да се колебае, взе детето и всичко спечелено заедно и напусна брачното ложе без капчица съжаление. Беше 1977 година. До 1980 Аркадий се докара с пиянството си до уволнение от Външнотърговското министерство и оттогава работеше в издателство „Прогрес“ като преводач. Когато през 1981 година родителите му окончателно се върнаха от чужбина, животът му стана съвсем непоносим. Той не беше успял да спечели пари за собствено жилище, тъй че бе принуден всеки ден да слуша родителските си вайкания и упреци. Търпя колкото можа, после се ожени за една келнерка и отиде да живее при нея. През всичките тези години се бе виждал със задушевния си приятел Сергей Градов само веднъж, през 1983 година, на срещата на випуск 1973 година, тогава си размениха по две-три думи и телефоните, после той се повъртя още малко и напусна празника — нямаше с какво да се похвали.
С появяването на съвместните предприятия работите на Аркадий леко потръгнаха, започнаха да го канят за устен превод на различни сериозни и несериозни преговори.
През 1991 година за пореден път го поканиха на преговори с някакъв холандски фирмаджия. Холандецът веднага хвърли око на красивата секретарка Вика, която поднасяше кафе и напитки, и след официалната част я покани на ресторант. Покрай нея покани и Аркадий, защото не можеше да разговаря с момичето без неговата помощ. В ресторанта всички здравата се натряскаха и фирмаджията ги закара в хотела си, в двустайния си апартамент. Докато той се развличаше с Вика, Никифорчук успя да подремне на диванчето в съседната стая. Холандецът излезе от спалнята, уморено усмихнат, и предложи на Аркадий огризките от господарската трапеза. Момичето беше необикновено красиво и Аркадий, като се проклинаше вътрешно за слабостта си и превъзмогвайки отвращението към самия себе си, прие предложението. Вика смътно му напомняше за някого и той я попита как се казва, с надеждата да си спомни къде може да я е срещал.