Когато чу името „Ерьомина“, потрепера и се вцепени, но веднага започна да се утешава, че това е разпространено фамилно име и всичко е само едно съвпадение.
Ала не беше толкова лесно да се отърве от болезнения интерес към Вика, затова Аркадий предложи да я закара от хотела до дома й, влезе и остана до сутринта. Посред нощ тя изкрещя нещо и се събуди и цялата в пот, разплакана, скочи от леглото, наля си водна чаша водка, изпи я до дъно и разказа на Никифорчук за съня, който толкова често я плашел. После рида, мята се в истерия, повръща, Аркадий бършеше сълзите й и с ужас си мислеше колко виновни бяха двамата с Градов за осакатения живот и разклатената психика на това момиче. Измъчваха го ужасно съжаление към Вика и ужасен срам. След двайсетте години на угризения това беше последната капка, преляла чашата.
На сутринта той се обади на Градов и започна да дрънка разни глупости — че те трябвало да помогнат на Вика, че били виновни за съсипания й живот, че върху съвестта им лежал страшен грях. Градов успя за известно време да успокои стария си приятел.
— Че какъв помощник става от тебе сега — гальовно го придумваше Сергей Александрович, — та ти не можеш един ден да изкараш без чаша водка. Нека първо оправим тебе, а после ще помислим как да помогнем на момичето. Ще те заведа при моя лекар, той ще ти имплантира есперал, ще се оправиш и тогава ще решаваме.
Тези придумки помогнаха за известно време, но после Аркадий започна все по-често да се обажда нощем на Градов и да споделя с него налудничавите си идеи да се самоубие и да напише писмо с покаяние, или да отиде при свещеник да се изповяда, или да признае всичко на Вика и да измоли прошка от нея. Градов разбра, че Никифорчук става опасен. И както обикновено, взе грубо и радикално решение.
— Е, как е тя? — тихичко попита Арсен, като потреперваше от студ и топлеше с дъх премръзналите си ръце.
В стаята беше полутъмно, тихо бръмчеше електрокардиографът, самописците чертаеха загадъчни криви, в които се криеше отговорът на зададения въпрос.
— Засега е добре, държи се — отговори лекарят, отлепи от тялото на момичето кабелите и сгъна апарата в куфарчето си. — Пулсът е добър, тоновете са чисти.
— Но това няма да е задълго, нали? — уточни Арсен.
— Как да ви кажа… — неопределено проточи лекарят. — Вие ми кажете какво искате и тогава ще ви отговоря как най-добре да го направим.
Той впери подлизурски поглед в лицето на Арсен, като при това беше принуден силно да наведе глава, защото старецът беше много по-нисък.
— Не се нагласяйте по моите желания — рязко отвърна Арсен. — Вие сте лекарят и вие ще ми кажете съвсем определено колко още можем да държим момичето на препарата без риск за здравето му. Кажете ми крайния срок и аз ще взема решението си в съответствие с него.
— Разбирате ли… — почуди се какво да каже лекарят. Много му се искаше да угоди на Арсен и се мъчеше да разбере какъв отговор иска да чуе той. — Общо взето… Това зависи от състоянието на сърдечната дейност… Изобщо от личното й здравословно състояние, дали напоследък не е боледувала тежко.
— Престанете да ме мотаете — ядоса се Арсен. — С жена ви работя много по-лесно. Тя винаги преценява ясно и ситуацията, и възможностите си, и не се страхува да отстоява преценките си. Вас ви държа като специалист, така че искам да ми давате истинското си мнение. Ако можех да решавам сам медицински проблеми, нямаше да ви плащам луди пари за услугите ви. Така че имайте добрината да си ги отработвате добросъвестно. Ето, сега й бихте инжекция. Колко време ще я държи тя?
— Дванайсет часа.
— Значи утре сутринта ще трябва да се бие следващата?