— Ами… по принцип — да.
— Какво значи „по принцип“?
— Това вече става опасно. Следващата инжекция може да я убие. Може да не се събуди…
— Така, вече има някаква яснота — изхъмка Арсен. — А възможно ли е следващата инжекция да не й навреди?
— Разбира се. Нали споменах, че това зависи от здравето й, от сърцето…
— Значи ситуацията е следната — направи изводите си Арсен. — Утре сутринта вие преглеждате момичето и ми съобщавате може ли да й се бие следваща инжекция. Ако може — правите го. Ако ли не — аз ще взема решение дали да събудим момичето, или все пак да го държим на препарата. До сутринта ще разполагам с достатъчно информация, за да взема такова решение.
— Но вие разбирате, че след утрешната инжекция тя може… — Лекарят се запъна и трескаво преглътна.
Арсен леко повдигна глава и впи малките си, много светли очички в лицето на лекаря. Той удължи паузата и мълчанието му беше много по-изразително и заканително от всякакви строги и ядни думи. Най-сетне злобният блясък в очите му угасна, лицето на стареца отново стана обикновено и най-банално.
— Как е императорът? — почти весело попита той, докато изучаваше разписанието на извънградските мотриси, което бе извадил от джоба си.
— А, Цезар ли? Много е добре. Яде за двама, но пък е злобен за десет псета. — В гласа на лекаря се долавяше нескрито облекчение. Той не само искаше да угоди на Арсен. Той изпитваше смъртен страх от него.
— За сина ти не те питам, и без това знам всичко за него. Съпругата добре ли е?
— Благодаря, всичко е наред.
— Нещо доста студено ми се вижда тук. — Старецът отново потрепера зиморничаво. — Да не простудите момичето?
— Завито е добре. А и по принцип в помещението трябва да бъде прохладно. В гореща стая наркотичният сън се понася зле — авторитетно поясни лекарят. — Виждате ли, тук има само един калорифер, той е напълно достатъчен, а в съседната стая, където са вашите момчета, е много по-топло. Там имат два калорифера, а и котлонът е постоянно включен, те непрекъснато си варят чай.
— Добре, приятелю, време е да тръгвам. — Арсен най-сетне избра удобна мотриса и се заприготвя да излезе. — Утре в осем сутринта преглеждате момичето, в осем и петнайсет очаквам да ми се обадите. Ако взема решение да не биете повече инжекции, ще кажете на охранителите да я закарат в града и да я оставят в градинката, те знаят къде.
— Ами ако… — плахо попита лекарят.
— Тогава ще биете инжекция. И не тъпчете главата си с разни глупости.
Арсен излезе от стаята, слезе по стълбището и стъпи на поскърцващия под краката му сняг. Тук, извън града, зимата беше истинска, снегът не се топеше под краката и гумите, а лежеше на равен бял захарен пласт. Старецът знаеше, че от пустия през зимата пионерски (в миналото, а сега просто детски) лагер до перона на спирката има точно двайсет и три минути със средно бърз ход. Той тръгна двайсет и три минути преди идването на мотрисата, та да не стърчи на перона нито една излишна секунда и да не го виждат много очи.
Разговорът с лекаря остави у него, както винаги, чувство на лека погнуса. Беше старателен, но страхлив и угодлив, тъй че Арсен харесваше жена му много повече. Виж, тя беше истинска находка. Просто съкровище. Но и без лекар не може, трябва да го държи изкъсо, но без да го наплашва много. Ето че и за момичето помогна. Арсен прекрасно разбираше, че е опасно да връща Надя, тя вече всичко разбира и може да помогне да напипат някакви нишки, водещи към него. И въпреки това трябваше да я върне, за да не загуби влиянието си над Ларцев, а после и над Каменская. Вариантът с приспиването на момичето идеално реши проблема: тя нищо не вижда и не чува, ето защо може да я върне без никакъв риск, но опърничавият й баща ще разбере, че ако се държи зле, следващия път ще постъпят с Надя другояче. Практиката показваше, че до следващ път никога не се стигаше, непокорните родители ставаха кротки като агънца, ужасът, преживян, докато детето им е било отвлечено, им стигаше до края на живота. Отвличането на Надя Ларцева беше вече петото в дейността на Арсен и неговата кантора и лекарят беше абсолютно незаменим в тези работи.
Арсен стъпи на перона в момента, когато точно пред него се отвориха автоматичните врати. Той влезе на топло във вагона, седна в едно ъгълче, подпря глава на страничната облегалка и притвори очи.
Полковник Гордеев обмисляше сведенията, които Олег Мешчеринов бе донесъл от вдовицата на Аркадий Никифорчук. Вчера, на 29 декември, Виктор Алексеевич бе получил първата информация за съучастника на Градов при случилото се в жилището на Тамара Ерьомина. Жалко, че следователят Смеляков не си спомняше в кой точно институт учеха тогава младежите, които им поискаха спешно да „изчистят“ от материалите по делото. Докато Настя беше „изчислявала“ Градов, докато го бе издирила благодарение на съвпадението на адресите им с едно от действащите лица в сегашното дело, докато бяха събирали данни за него и бяха изяснявали в кой институт бе учил, докато бяха търсили неговия състудент Никифорчук, беше минало доста време. При обикновеното изчисляване това представляваше само няколко часа, нищо и никакво забавяне, но в живота на оперативните работници тези няколко часа се превръщаха в непреодолима пропаст, през която Гордеев не успя да прекрачи: когато сложиха пред него документите за открития преди две години труп на Аркадий Никифорчук, Настя вече си беше вкъщи и той не можеше да й се обади по телефона. Сега Виктор Алексеевич искрено съжаляваше за това, защото намери в тези документи една много важна подробност. Тогава, преди две години, смъртта на Никифорчук е била призната за нещастен случай. Малко ли алкохолици умират, понеже не са преодолели влечението си към алкохола въпреки извънредно строгото предупреждение на лекаря нарколог, който им е имплантирал есперал? Служителите на милицията бяха работили добросъвестно, но не бяха успели да намерят никакви врагове на пропилия се преводач, користните мотиви също бяха изключени. Но днес тази подробност, поставена в рамките на случилото се през последните два месеца, хвърляше светлина върху обстоятелствата около смъртта на Аркадий.