Обяснението се сторило достатъчно убедително на втората му жена, но никак не задоволи Гордеев, който имаше пред себе си подробния животопис на провалилия се дипломат и веднага видя, че по времето на развода дъщерята на Никифорчук е била на година и половина, а не на три.
Но най-важната подробност беше самоличността на минувача, намерил случайно трупа на Никифорчук в тъмна уличка край зданието на една станция на метрото. Случайно се натъкнал на неподвижно проснат на тротоара човек, искал да изтича за „Бърза помощ“, като си мислел, че човекът може и да бил жив, но като видял минаваща наблизо патрулна кола, размахал ръце и повикал на помощ милиционерите. Името на този минувач било Николай Фистин.
Виктор Алексеевич отиде при Жерехов. Работата в неговия кабинет вече беше приключила, трупът на Морозов беше отнесен, експертите бяха направили всичко необходимо и си бяха тръгнали, оставяйки след себе си лека миризма на химия.
— Какво става с Ларцев? — попита от прага полковникът.
— Ходил е в Ловно-рибарското дружество, после момчетата са го изгубили, сега се опитват да го намерят.
— Паша, той е напипал нещо. Търси конкретен човек, изпрати още хора след него. Трябва да го пазим. Възможно е от отчаяние чувството му за опасност да се е притъпило.
— Добре — кратко кимна Жерехов.
— Сведения за доктор Рачкова?
— Нищо подозрително. Живее със съпруга си, който е пенсионер и се занимава запалено с филателия. Не личи да са по-заможни от нормалното. Децата им живеят отделно. Нищо съмнително.
— Добре, значи аз се презастраховам от уплаха. Съвсем съм си изгубил усета. Сега друго. Усилете наблюдението над Фистин. Може да изникне нещо много интересно.
— Виктор, мисли, като говориш! — с досада поклати глава Павел Василиевич. — Откъде да взема хора? Не ги ринем с лопата я. Ако министърът държеше делото под око, щяха да ни дават толкова сили и средства, колкото поискаме. А това дело дори не е под контрола на началника на Градското управление. Какво искаш, да ти ги родя ли тези хора? За да проверя днес обстановката около жилището на Анастасия и да изпълня задачата ти за доктор Рачкова, снех наблюдението от Фистин. Сега пък ти потрябваха хора да тичат подир Ларцев. Това ще го направя. Но откъде да ти взема външни наблюдатели за Фистин — това умът ми не го побира! Днес Гончаров вече три пъти ме ругае, и с всеки път все по-засукано. И между другото е прав, Викторе. Ние нямаме ясен план за операцията, нямаме изобщо никакъв план, мятаме се ту насам, ту натам, без да имаме понятие какво ще стане в следващата минута. Но това са си наши затруднения. Нищо чудно, че Гончаров е вбесен. Не спираме да хвърляме хората му в различни посоки, после отменяме задачи, без да сме успели да ги изпълним както трябва…
— Някой път все пак ще те убия — освирепя Гордеев. — И така ще си умреш като буквоядец и бюрократ. Какво, нямаш ли приятели по участъците? Да не живееш за първа година в Москва, връзки нямаш ли? Върти телефона, моли, умолявай, обещай цистерна водка и вагон мезета, прави метани, но след половин час Фистин да има „опашка“. Край, Паша, свършихме с обсъждането. Знам, не можеш да понасяш да вършиш нередни неща, а още по-малко — да молиш някого да нарушава инструкциите. Стига си се водил по това какво обичаш и какво не обичаш! Приеми го като заповед. Ако нещо се обърка, аз ще отговарям.
Павел Василиевич тежко въздъхна и се пресегна към телефона.
Момчетата, изпратени от чичо Коля да следят Арсен, объркано се взираха подир заминалата мотриса. Те имаха за задача да научат адреса на стареца, но от мястото, където се бяха срещнали с чичо Коля, той тръгна към Ярославската гара и се качи в един крайградски влак. Момчетата го последваха и пътуваха с него. Когато слезе, старецът спокойно закрачи към гората по абсолютно пустия път. Беше рисковано да го следват отблизо, затова те намериха край перона дебела лелка с торби, слязла от същата мотриса.
— Извинете, селото в онази посока ли е? — попитаха я, като показаха с ръка нататък, където се бе изгубил Арсен.
— Не, селото е е-ей нататък — на драго сърце им обясни жената. — А там, накъдето сочите, няма нищо, само пионерски лагер.
— Този лагер близо ли е?
— Около половин час път. То вие сте млади, може и по-бързо да стигнете.
— Благодарим, лелче — казаха момчетата.