Решението, което взеха, беше простичко. Щом не можеха да следят Арсен отблизо, защото пътят беше пуст и беше безсмислено да го следват от голямо разстояние — нали беше вече тъмно и нищо не се виждаше, — тогава трябваше да го пуснат и да отидат при лагера по-късно. И без това той не можеше да отиде никъде другаде освен в лагера.
Оказа се, че са били прави. Когато стигнаха до лагера и помръзнаха навън трийсетина минути, момчетата видяха как старецът излезе от портала и със спокойна, уверена крачка тръгна към спирката. Пуснаха го да се отдалечи, за да не се чува скърцането на обущата им по снега, и като държаха темпото на Арсен, го последваха. Разбраха грешката си, когато в далечината се чу свирка и тракане на колела. В този момент Арсен беше на трийсетина метра от перона, а момчетата — много по-далече. Те забързаха, после, като се възползваха от шума на мотрисата, затичаха. Но въпреки това закъсняха. В последната секунда мотрисата, която се движеше в противоположната посока, им прегради пътя. Момчетата на чичо Коля обсъдиха положението и се върнаха в лагера, предпазливо обиколиха всички постройки и откриха в административната сграда двама мъже, които седяха на тъмно в кабинета на управителя. Изобщо никъде не светеше, само в две помещения те забелязаха слабите отблясъци на включени калорифери.
— Ама че идиотщина! — недоумяващо сви рамене ниското червенокосо момче на име Славик, някогашен шампион по автомобилизъм. — Не мога да разбера колко са. Трима ли, повече ли?
— Май са двама — неуверено прошепна ниският, възпълен блондин, като се взираше напрегнато през прозореца в мъждиво осветеното помещение. — Един дявол знае, нищо не виждам.
— Яки ми се виждат — прецени ги Славик. — Крият ли се от някого или…
— Или, та или — злобно го имитира блондинът. — Може да не се крият, а да пазят някого. Или пък да причакват някого, като засада.
— Кого да причакват? — разтревожи се Славик. — Нас ли?
— Пфу, че си глупак. Можеш ли да кажеш барем една дума без „ли“?
— Абе я стига! — равнодушно промърмори бившият автомобилист. — Какво ще правим сега?
— Трябва да се обадим на чичо Коля, той да се разпореди — отвърна блондинът и оправи автомата с къса цев под широкото си яке. — Няма да е зле и да похапнем. И без това изтървахме стареца, тъй че няма за къде да бързаме. Има време да си получим ругатните от чичо Коля.
— Така си е — отвърна Славик. — Ще ни навре в кучи задник.
Те отидоха до перона, после до селцето и намериха пощата, откъдето можеха да се обадят в Москва.
Чичо Коля беше крайно недоволен, но не похаби времето си за кавги. Дето са изпуснали дядката — лошо. Но пък са намерили някакви негови хора — това вече е добре. Та какво му разправяше Арсен за мокрите гащи и за потната ръчица? Нека сега разбере, че Коля Фистин не забравя обидите. И не просто не ги забравя, но и плаща за тях. Вярно, Николай искаше да си го върне на гадния и опасен дядка, но не това беше най-важното сега.
Най-важното беше да подплаши Арсен, да му даде да разбере, че чичо Коля държи в ръцете си сериозна сила, че Фистин не е толкова прост и глупав, както изглеждаше отначало. Най-важното беше да подчини плешивото джудже и да го принуди да изпълни договора си с господаря. Да спаси господаря и да укрепи своето положение — ето първостепенната задача.
— Връщайте се в града, вземете колата и още двама души, вървете в лагера и въведете ред там. Не оставяйте мръсотия, разтребете след работата и хвърлете боклука в гората, под преспите! — разпореди се той.
Все пак фантазията на Фистин беше бедничка, да убие човек и да изхвърли трупа му в гората беше максималната височина на полета й.
Наталия Евгениевна Дахно за пореден път капеше в мензурката валокордин, без да забравя навреме да изхлипва, и хладнокръвно си мислеше, че не бива да пуска гостенина да излезе. Трябва незабавно да се свърже с Арсен, но докато е сама, без съпруга си и сина си, е невъзможно да го направи. Ще трябва да печели време, докато някой от тях се прибере. За съжаление ситуацията може да се проточи за неопределено време. Мъжът й замина извън града, там, където Арсен държи дъщерята на Ларцев, и може да се забави доста. Синът й пък кой знае кога ще се върне — може след минута, а може и посред нощ.
Тя чувстваше, че бе изнесла спектакъла успешно и нещастният човек й беше повярвал. Имаше необикновен усет, подушваше като животно миризмата на агресивност и недоверие и това й позволяваше безпогрешно да преценява ситуацията и точно да определя границата, отвъд която започваше опасният риск, но до която все още може да се играе. Именно това нейно качество ценеше особено много Арсен и неведнъж беше казвал: