„Трябва да му дам да разбере, че момчето ми е харесало, инак той никога не ще може да вземе каквото и да било решение“ — помисли си Дахно и каза:
— Знаеш ли, семейството трябва да се държи много внимателно с това момче, за да му помогне да се възстанови след такава душевна драма. Мисля, че аз бих съумяла да направя това. Ти как мислиш?
И съпругът облекчено въздъхна…
… Преди шест години… Тя тича по заледения тротоар, задъхва се от вълнение и нежност. На гърдите й, под астраганената шуба, шава мъничка топла топчица — кученцето, което е купила днес. От цялото потомство тя избра именно него, защото само от един поглед към това кученце в гърдите й се разля топла вълна от безразсъдно обожание.
— Виж какво донесох! — тържествуващо възкликна тя още с втурването си вкъщи и разтвори шубата.
По лицето на Олег се чете равнодушно недоумение, после — учтив интерес. Той не обича кучета. Но само след половин час заедно с Наталия пълзи на колене около кученцето, гука му, изпада във възторг, гъделичка животинката по коремчето, целува го по високото челце и влажното носленце.
— Мамо, а може ли да го разхождам?
— Може, синко, но чак след няколко месеца. Още е съвсем мъничък, не може да излиза на улицата, първо трябва да го ваксинираме.
— А може ли аз да го храня? Ще купя специални книжки и ще правя всичко строго според науката. Може ли?
— Разбира се, синко — усмихна се Наталия Евгениевна, забелязала внезапната промяна в настроението на момчето.
Първо, той не обича кучета, това се знае отдавна, и в първите минути не можа да скрие недоволството си от появяването на нов член на семейството. Второ, иска да бъде единствен обект на любов и внимание, тъй че в никакъв случай не може да му е харесало появяването на още едно същество, изискващо грижи и обич. Но той го преодоля. Успя. На своите петнайсет години съумя да потъпче истинския себе си и да стане такъв, какъвто искаше да го види неродната му майка. Имитатор. Въплътена мечта. Ще излезе нещо от него…
… Преди четири години… Наталия Евгениевна се връща от лов, помъкнала на гърба си огромна раница. Съпругът й открай време не одобряваше нейното увлечение. Всъщност му беше дълбоко безразлично за какви хобита си губи жена му свободното време, но виж, последствията… Докараното от лова месо иска обработка, зайците се дерат, патиците се скубят. Това е тежка, мръсна, кървава работа, след която цялата кухня от пода до тавана е оплескана с кръв и късчета вътрешности. Миризмата на прясно месо също е доста специфична, към нея трябва да се привиква дълго. Съпругът никога не помагаше на Наталия при обработването на месото, той просто излизаше от къщи — отиваше у приятели или предварително се уговаряше в болницата да го оставят дежурен по отделение за този ден.
С появяването на Олег всичко се промени. Той живо се интересуваше от разказите й за лова, задаваше въпроси, съпреживяваше вълненията й, охкаше на особено драматични места, също като възрастен я утешаваше, когато веднъж Наталия по погрешка в тъмното бе убила лебед и толкова се бе разстроила, че дори не бе докарала застреляния дивеч, а го бе оставила всичкия на егерите. Но най-важното — той не бягаше от мръсната кухненска работа, помагаше на Наталия в насичането на месото и неговото почистване, търпеливо скубеше козина и пера, миеше локвите кръв, търкаше стените и кухненските мебели. Понякога тя успяваше с крайчеца на окото си да зърне Олег, когато той се отпускаше и не следеше физиономията си — тогава разбираше какви усилия му струва да не покаже отвращението си от вида и миризмата на кръвта. Той беше мъжествен, самоотвержен помощник на майка си в ловджийското й увлечение…
Този път Наталия Евгениевна бе докарала диво прасе. Огромният нерез бе изскочил право срещу нея. Наталия стреля от двайсет крачки и улучи звяра в челото, но той бе набрал такава скорост, че продължи да препуска напред и половинтонното му туловище неминуемо щеше да смаже жената. Дахно не си спомняше как бе стреляла втори път и изобщо не разбираше как буквално в несвяст от ужас бе съумяла да уцели животното право в окото. За сметка на това прекрасно си спомняше преживения страх. Усещаше краката си да треперят дори сега, когато седеше в кухнята и пиеше чай с Олег. Разбира се, вместо чай би предпочела нещо по-силно, но не си представяше, че е възможно да пие пред очите на седемнайсетгодишно момче. Кой знае защо, тя се стесняваше да издаде слабостта си.
— Много ли се уплаши, мамо? — попита Олег и се опита да срещне погледа й.