Выбрать главу

— Да, синко, защо да крия! Още не мога да се съвзема — честно отговори Наталия.

Олег стана, отвори хладилника и извади начената бутилка водка.

— Я да ударим по чашка, а, майче? Трябва да се поотпуснеш, инак няма да можеш да заспиш — каза синът, делово извади чашки от бюфета и направи сандвичи за мезе.

— Благодаря ти, Олежка — въздъхна тя. — Ужасно ми се искаше да пийна малко, но се стеснявах.

Олег остави ножа, отиде при Наталия и притисна буза до бузата й.

— Аз съм ти син. Никога не бива да се стесняваш от мен, чуваш ли? Защото ти си моя майка и винаги ще бъдеш за мен най-добрата, най-достойната, най-мъдрата, каквото и да направиш.

— Благодаря ти, момчето ми. — Тя нежно погали светлата му коса, шията, раменете. — Ценя отношението ти към мен. Но може би не бива да пиеш и ти?

— Първо, не е прилично човек да пие сам, това е признак на алкохолизъм — засмя се Олег. — И второ, аз се уплаших не по-малко от теб, когато си представих какво е можело да се случи. Ти си ми храбра, мамо, но все пак се пази. Не искам да остана без тебе.

Наталия Евгениевна физически усещаше как се раздвоява душата й. Едната половина разбираше, че всичко това е умела игра, имитация на поведението, което във всеки определен момент очаква от Олег събеседникът му. Рядко интелигентно момче, невероятен психолог, който долавя настроението на другите хора и моментално настройва линията на поведението си в съответствие с най-взискателните очаквания, с най-високите стандарти. Неслучайно всички без изключение го обожават. За четири години — нито една постъпка, нито една дума, за които някой би могъл да го порицае.

Но другата половина на душата й толкова искаше да вярва, че всичко това е истина, че Олег наистина е нежен, грижлив, чувствителен син, който боготвори майка си, че е талантливо, целеустремено, честно, почтено момче!

„Не се разнежвай — постоянно си стягаше юздите Наталия Евгениевна, — не бива да му се вярва, ти прекрасно разбираш какво представлява той. Той е твой възпитаник и никога няма да ти стане син. Играе на такъв само за да те накара да бъдеш грижовна майка.“ Но толкова й се искаше да вярва във въплътената мечта…

… Преди две години… Наталия за пръв път взе Олег със себе си на стрелбището. Обикновено тя ходеше да тренира сама, синът й живееше по собствен график и се занимаваше със стрелба по друго време и на други места. Наталия Евгениевна научаваше за спортните успехи на Олег само от неговите разкази, както и от грамотите и купите, които той често носеше вкъщи. Освен стрелбата, момчето тренираше плуване, борба и шах.

Резултатите от съвместната им тренировка я смаяха. Олег стреляше не просто добре. Той стреляше по-добре от нея. Ала Наталия Евгениевна беше още по-потресена от непознатото дотогава чувство на възторг, че някой умее да стреля по-добре от нея. В нейната среда тя никога не бе имала равни на себе си, открай време беше винаги първа, беше шампионка, еталон.

Мисълта, че рано или късно ще се намери човек, който ще бие рекордите й, й беше неприятна. Съвсем неочаквано такъв човек се намери и още по-неочаквано беше желанието й да заплаче от радост. Само истинските учители и любещите родители са способни да се радват, че някой е надминал майсторството им.

— Благодаря ти, синко — смотолеви тя, докато прегръщаше Олег и криеше лицето си, за да не види той очите й, пълни със сълзи.

— За какво ми благодариш? — учуди се той.

„Задето ми даде възможност да изпитам това невероятно чувство на радост и гордост, че те имам. Задето май наистина те обичам“ — помисли си Дахно, но на глас се пошегува:

— Задето не посрами честта на майка си, шампионката.

— Стига, мамо, ти можеш къде-къде повече от мен. Днес просто страшно ми провървя, дяволски късмет. Втори път няма да покажа такъв резултат. Но много се постарах, честна дума. Винаги съм искал да приличам на тебе, така че твоите резултати са за мен идеал, към който трябва да се стремя.

… Преди една година… За пръв път от много години Наталия Евгениевна изневери на мъжа си. И то не просто му изневери, а се влюби безумно, влюби се толкова силно, че понякога ставаше непредпазлива.

Рано или късно това трябваше да се случи. Отидоха с любовника й на вилата, когато тя беше сигурна, че мъжът й е на дежурство, а синът й — на лекции във Висшата милиционерска школа. Когато по външното стълбище затропаха крака и се чуха гласове, Наталия се вцепени. Мъжът й не биваше да научи за любовника, това можеше да се превърне в катастрофа за всички. Още като студентка Наталия умело му бе внушила, че има необикновени сексуални качества, и като свиреше на тази струна, бързо бе превърнала състудента си отначало в любовник, после в годеник, а накрая — и в съпруг. Всъщност той не беше особено силен, но което беше още по-лошо — не беше умел партньор и не искаше на нищо да се научи. А и за какво всъщност да се учи, щом жена му го уверява, че всичко е толкова прекрасно, та няма накъде повече.