— Отворете, милиция!
След няколко секунди се заблъска още по-силно. Дахно разбра, че кой знае от къде взелата се милиция троши вратата. Но защо са тук? Нима Олег… Нещо е сбъркал, издал се е, пробудил е подозрения и е довлякъл подпре си „опашка“? Олежка, синко, как можа!
Искаше й се да закрещи. Прекалено често бе виждала смърт — и като лекарка, и като ловджийка. Олег беше мъртъв, без никакво съмнение. Олег, нейният възпитаник, когото тя постепенно бе започнала да смята за роден син, който й бе подарил минути на огромно майчинско щастие и гордост, бе й дал възможност да почувства особената прелест на приятелството и съпричастността между майка и син. През тези осем години тя бе изпитала толкова радост, колкото не би намерила в целия си предишен живот. Никой никога не ще съумее така, както го правеше Олег, да я подкрепи в миг на съмнение, да я утеши в горчиви минути, да й каже в нужния момент нужните думи. И ако ще всичко това да е било лъжа, ако ще да е било умела, изкусна игра, но нали го имаше, имаше го! И беше толкова хубаво!
Но освен Олег, тя имаше и съпруг, съществуваше и самата тя със своите още трийсет години живот, които трябваше да преживее в нормални условия, а не по нарове.
Изтрещя изкъртената врата. Лаят на Цезар стана истеричен и дрезгав. На Наталия Евгениевна й се искаше да завие и да избухне в ридания. Усети остра болка в гърдите и изгуби съзнание.
Късно вечерта на 30 декември Настя със задоволство се убеди, че започнатата от Житената питка и от нея игра е дала някакъв резултат. Човекът с приятния баритон се обаждаше редовно, учтиво се извиняваше, че не може да й изпрати Александър Дяков, питаше я дали за най-доброто приключване на делото не й трябва нещо друго и не изразяваше никакви претенции. Чувствителното ухо на Настя долавяше в гласа му нарастващо напрежение, което той впрочем криеше твърде умело. Засега всичко вървеше така, както тя го бе замислила: протакане и демонстриране на пълна готовност за сътрудничество в името на спасяването на живота й от разгневения Ларцев.
Страхът, който я бе владял през последните дни, се стопи под горещите лъчи на нечовешкото напрежение, в което неочаквано променената ситуация държеше Настя. Тя беше готова да направи всичко на този свят, за да не се случи нещо лошо с Надюша Ларцева. Буквално всичко. Нека престъплението остане неразкрито, нека престъпниците избегнат отговорността, нека я уволнят, само да не пострада детето.
Но Настя нямаше да е Настя, ако беше позволила на емоциите си напълно да изместят професионалния й интерес. Може ли да се направи така, че престъплението все пак да бъде разкрито? Може ли, докато прави всичко възможно и невъзможно за момичето, все пак да пипне поне един убиец?
Решението на едната задачка пораждаше потребността да реши следващата. Заедно с Льоша тя нахвърля няколко схеми, чрез които би могла да се осъществява безконтактна връзка. Най-оптимална им се стори схемата, в която биха били задействани неколцина служители от телефонната централа (според техните пресмятания — не повече от четирима) и още един, който да живее на територията, обслужвана от тази централа. Ангажирала мозъка си с решаването на задачата просто за да убие времето, Настя стигна до огорчаващия извод, че се потвърждават най-лошите й опасения. Да се създава такава система за противодействие на разследването само на едно криминално дело би било също толкова нелепо, колкото с години да тъчеш гоблен със сложен рисунък, в който в крайна сметка веднъж да изнесеш боклука от жилището. Значи Ларцев не е сбъркал, тя си има работа с посредник, който не се интересува лично от делото на Ерьомина.
Но кой е той, този посредник? Ръководителят на клуба „Варяг“, за когото работи Дяков? Напълно е възможно. Градов се познава с него, те живеят в един блок, естествено е в екстремалната ситуация Сергей Александрович да е потърсил помощ именно от него. Ами ако не е той, кой е тогава? И каква роля в този случай играе Фистин със своите момчета?
Мисълта колко ли време още ще успее да заблуждава посредника с исканията си да намери Дяков тревожеше Настя. В един прекрасен момент лъжата й ще се разкрие. Тя дори се страхуваше да си помисли какво ще стане после.
Саша Дяков бе задържан и добре скрит в килия в момента, когато се качваше във влака, за да замине от Москва. Служителите, които се занимаваха с него, бяха получили информация, че Саньок е съобщил на всички за заминаването си и че ще отсъства три-четири месеца. Човек, който бяга, не се държи така, разбраха те, изглежда, някой просто е смятал да премахне Дяков и е подготвил почвата така, че заинтересованите да не хукнат да го търсят веднага. Ето защо те внимателно проследиха момчето до влака, като дадоха възможност на преследвачите му, ако е имало такива, да се убедят, че той благополучно се е качил, и една минута преди тръгването го изведоха през една платформа на релсите от другата страна на перона.