Настя се обади в учебния отдел на школата, където й предложиха да си избере от няколко теми, по които в близките дни трябваше да се състоят семинарни занятия и упражнения. Тя помоли да й дадат упражнението по психологически особености на показанията, дадени от очевидци.
— Тъкмо навреме — зарадваха се в учебния отдел. — Преподавателят, който трябва да провежда тези занятия, е болен, така че няма никакви проблеми. И за нас ще е по-лесно: няма нужда да му търсим заместник.
Настя имаше точни критерии, според които щеше да подбира стажанта. Тези критерии й бяха подсказани от известния графически тест на Равен. Тестът се състоеше от шейсет задачи, петдесет и девет от които бяха съставени по един и същ принцип и се различаваха само по степента на сложност: докато първите шест бяха примитивно прости, то от петдесет и четвъртата нататък за намиране на верния отговор се изискваше значително напрежение, свързано с необходимостта да се държат под внимание и проследяват няколко показателя едновременно. По този начин петдесет и деветте задачи проверяваха способността на изпитвания да концентрира вниманието си и бързо да взема решение в условията на ограниченото време. Освен всичко друго, тестът на Равен показваше дали изпитваният умее да се съсредоточава и да не изпада в паника при цайтнот. Обаче последната, шейсетата задача, беше много коварна, защото макар и удивително проста, имаше в основата си съвършено друг принцип. Ако изпитваният успееше да реши последната задача, това означаваше, че е съумял да я погледне отстрани, да се издигне над нея и да потърси нови пътища, а не да продължава в същата посока и тъпо да се опитва да отключи вратичката с предишния ключ, разчитайки само на обстоятелството, че предишните брави са се отключвали с лекота именно с този ключ. Разбира се, казваше си Настя, от гледната точка на един физик петдесет и девет експеримента са напълно достатъчни, за да се направи извод за шейсетия. А от гледна точка на математиката това далеч не е така. И Настя търсеше измежду студентите оногова, който притежаваше именно математическо мислене.
Тя се порови в старите си записки, обади се на двама познати служители от КАТ и най-сетне състави задачата, върху която щеше да проведе упражнението.
— Как е? — усмихна се Олшански на влязлата в кабинета му Настя.
— Лошо, Константин Михайлович. Трябва да започна всичко отначало.
Тя седна до масата и се приготви за дълъг разговор. Но по всичко личеше, че следователят не споделя намеренията й. Той хвърли поглед към часовника си и въздъхна.
— Защо трябва да започваш отначало? Защо не можеш да продължиш започнатото?
Настя не отговори на въпроса, защото отговорът беше труден и за самата нея, и за Олшански.
— Нуждая се от нов разпит на Борис Карташов.
Следователят бавно вдигна глава и впери в нея немигащ поглед. Заради дебелите стъкла на очилата очите му изглеждаха малки и това правеше лицето му неприятно, а погледа — пронизващ.
— Защо? Открила си нещо, което те кара да го подозираш ли?
Настя наистина беше открила нещо, но първо, това не й даваше основание да подозира Борис Карташов, и второ, изобщо не беше сигурна, че онова, което бе открила, представлява някакъв интерес. За да конкретизира идеята си, тя се нуждаеше от повторен разпит.
— Много ви моля — упорито повтори тя, — моля ви, разпитайте отново Карташов. Ето списък на въпросите, чиито отговори трябва непременно да получите.
Настя извади от чантата си сгънат лист и го подаде на следователя. Той обаче не взе листа, а извади от чекмеджето си бланка за отделно поръчение.
— Добре, разпитай го — каза сухо, докато бързо попълваше бланката.
— Мислех, че ще го направите вие.
— Защо? Въпросите към Карташов са се родили в твоята глава, а не в моята. Най-малкото, ще можеш да ги задаваш дотогава, докато получиш отговор, който те задоволява. Защото представи си, че резултатите от моя разпит не ти харесат…
— Е, защо говорите така, Константин Михайлович — каза с укор Настя. — Не съм казала, че предишният разпит е проведен лошо. Просто в делото изникнаха нови обстоятелства…
— Какви? — Той рязко вдигна глава.
Настя не отговори. Беше свикнала да се доверява на своите макар и неясни усещания, но никога не ги обясняваше на други, докато не получеше в ръцете си факти. Делото за убийството на Виктория Ерьомина далеч не беше заплетено, в него нямаше много противоречива информация. Всичко, което Настя бе успяла да научи, беше логично и стройно, но не хвърляше ни най-малка светлина върху местонахождението на загиналата между 22 октомври и 1 ноември, когато очевидно е била удушена. Ако момичето наистина е било в състояние на остра психоза, то може да е отишло или заминало къде ли не, да се запознае с кого ли не и нейните постъпки да не са се подчинявали на никаква нормална логика. Когато един човек е с ума си, можеш да го търсиш у роднини или познати и въпросът се свежда само до възможно най-пълното установяване на този кръг от хора. А да се опитваш да отгатнеш възможните маршрути, по които се е движил луд човек, е направо безсмислено. Човекът излиза от къщи без документи и тръгва накъдето му видят очите… Трупът е открит от местни жители случайно, сезонът на гъбарите и малинарите е минал, през ноември хората нямат никаква работа в гората. Пак добре, че са успели да я идентифицират, и то само благодарение на заявлението за издирване. Не, убийството на Ерьомина не беше заплетен случай. В делото имаше поразително малко информация, а това беше още по-лошо.