Следващата мисъл, която споходи Градов, беше: А дали проблемът е толкова сложен и неразрешим, колкото изглежда? Може би не е нищо особено? Какво като не може да се разреши, това не го заплашва с нищо чак толкова ужасно. Следващите няколко минути в напрегнати размисли доведоха Сергей Александрович до тъжния извод, че арестът и затворът няма да му се разминат. Вярно, чичо Коля беше предано псе, но от това не му ставаше по-леко. Какво може да направи той с оскъдното си мозъче, въпреки безкрайната си преданост?
Вариант първи: да се обвие в гордо мълчание и да не дава никакви показания. Но за ченгетата от „Петровка“ мълчанието е знак за съгласие с повдигнатите обвинения. Тях не можеш да ги метнеш с една физиономия, изразяваща оскърбена невинност. Щом мълчиш — значи те е страх да даваш показания, щом те е страх да говориш — значи имаш нещо за криене. Или някого, когото да прикриваш.
Вариант втори: чичо Коля измисля хитра лъжа, според която поема цялата вина върху себе си, а Градов няма абсолютно никакво отношение към нея. Това би било идеално, но лошото е, че тъпичкият, макар и старателен Николай просто не е в състояние да измисли такава хитра, солидно скроена и здраво съшита лъжа. Така че не може да се надява на такъв вариант.
Трети: Фистин, това гадно копеле, забравило добрините на Градов, още първата секунда изпява всичко, което знае за него. Е, тук вече всичко става ясно и не може да има две мнения по въпроса.
От тези солидни размисли излизаше, че от трите възможни варианта реални са само два и те водят към арест и съд. Така, и в това отношение всичко е ясно.
Но може би арестът и съдът не са толкова страшни? Защо да не могат да се преживеят?
Сергей Александрович Градов знаеше определено, че не би понесъл нито килията, нито лагера. Това дори не подлежеше на обсъждане. Първият сигнал за това дойде, когато на единайсет години за пръв път го изпратиха на пионерски лагер в Подмосковието. За онези времена това беше хубав лагер, един от най-добрите, за деца на московския партиен елит, и дори за бащата на Серьожа не беше твърде лесна работа да намери такава карта. Още при първото си влизане в лагерната тоалетна Серьожа видя оплесканото с нечистотии клекало, вдиша смесената миризма на хлорна вар, урина и фекалии и повърна. Когато вече нямаше сили да търпи, повтори опита си, но стана още по-лошо: не само повърна, но се и изпусна в гащите. Всяка минута от пребиваването му в пионерския лагер се превърна за момчето в мъчение, децата му се присмиваха, наричаха го „дрисльо“, няколко пъти го биха в чувал. Серьожа не можеше да се храни, отвратителната смрад на тоалетната го преследваше навсякъде, дори в трапезарията, постоянно му се гадеше. Не можеше и нормално да се облекчава, всеки път беше принуден да стиска до последно, а после да се изправя пред мъчителния избор: или повръщане в тоалетната, или бягство от лагера в опит да стигне до близката горичка, или търсене на скрито местенце из територията на лагера под заплахата някой да го види и да го опозори окончателно пред цялата дружина. Всички останали проблеми бледнееха пред този, основния, а и те далеч не бяха малко. Серьожа беше абсолютно неспособен да живее в колектив, да бъде като всички, да става сутрин заедно с всички, да излиза в стройните редици на ведрина, после да участва в сутрешната тържествена проверка, да яде отвратителната рядка каша или плувналите в лой жалки късчета жили и хрущяли, наричани „пържола“ или „бифтек“.
След десет дена родителите на Серьожа го взеха от лагера. Впечатлението от всичко това се оказа толкова силно, че само при думата „лагер“ момчето започваше да се тресе.
Когато му дойде времето за казарма, Сергей беше вече укрепнал и физически, и морално. Вече не повръщаше от вида и миризмата на обществен клозет, можеше да се насили да преглътне храна от общ казан и да избягва насмешките и подигравките. Но въпреки това тежко изстрада всяка минута от безкрайните две години казарма. Хем не му беше провървяло: във воинската част, в която служеше, старите войници си разиграваха коня, както си искаха, така че и от това се изтормози страшно.
Минал през казармения ад, Сергей твърдо си каза: „Всичко друго, но не и затвор.“ Вкорененият му страх от лагерния живот с годините не само не отслабна, но се и засили. Свободата на печата донесе със себе си безброй публикации — и художествени, и документални — за живота там, „в зоната“.
Градов четеше с болезнено любопитство, примесено със стария му ужас и отвращение, зловещата истина за порядките в изправително-трудовите лагери и потреперваше от съзнанието, че всичко се оказваше още по-лошо от най-страшните му сънища. А после и опитният пандизчия чичо Коля потвърди: всичко е точно така, само че всъщност е още по-чудовищно, защото за някои неща някак си не е прието да се пише, неудобно е. Например, че в следствения изолатор натикват в една килия по 30–40 души, които спят на три смени и използват отходната кофа пред очите на всички останали.