Градов се страхуваше от затвора, както от нищо друго на света. Когато той му се мерна в далечината за пръв път, се реши на убийството на Виталий Лучников. Със собствените си ръце вкара зад решетките нещастната Тамара Ерьомина. Всичко това му изглеждаше нищожна дреболия в сравнение с изгарящия го страх. За втори път затворът му се мерна като възможност, когато оня глупак, Аркадий, започна да му досажда с шантавите си идеи да признае всичко и да се разкае. Наложи се и него да премахне, за да не се мотае в краката му.
После заплахата изникна покрай Вика, дъщерята на Тамара. Градов унищожи и нея и за пореден път скъса нишката, която можеше да го свърже с омразния затвор.
Днес, на 31 декември, в навечерието на новата 1994 година, Сергей Александрович изведнъж осъзна, че отново търси кого може да убие, та отново да се спаси от килията. И излизаше, че няма кого друг да убие освен себе си.
Бихме могли дълго да изброяваме отрицателните черти на Градов, защото той беше дълбоко безнравствен човек. Но дори и най-строгите му недоброжелатели биха били принудени да признаят, че сред тези черти липсваше нерешителността.
След два часа, седнал в креслото си в своята уютна вила, Сергей Александрович Градов, непосредственият убиец на Виталий Лучников и Аркадий Никифорчук и организаторът на убийствата на Вика Ерьомина и Валентин Косар, за последен път погледна дулото на пистолета, който стискаше ръката му, и бавно затвори очи. Двайсет и три години бе носил това у себе си. Не го бе измъчвало разкаяние, не бе имал угризения на съвестта, само понякога го бяха тревожили опасенията, че един ден страшната тайна за случката в жилището на Тамара Ерьомина ще изплува. Половината от тази тайна бе умряла заедно с Аркадий преди две години. Другата половина щеше да умре сега.
След няколко секунди той плавно натисна спусъка.
По обяд на 31 декември Настя с големи усилия пазеше самообладание. Посредникът вече не се обаждаше, от Гордеев нямаше никакви вести и тя чувстваше, че напълно е изгубила ориентация за случващото се наоколо.
Лежеше на дивана с лице към стената, мъчеше се да надвие нервната си треска и преценяваше вариантите. Какво може да се е случило? Дали са научили за Дяков? Тогава може да се очаква всеки момент да се позвъни на вратата и тук да нахълта обезумелият Ларцев с пистолет в ръцете. Какво друго може да се е случило?
Като напук, телефонът не спираше да звъни: приятели и познати й честитяха настъпващата нова година. При всяко иззвъняване тя се сгърчваше като от токов удар, сърцето й бясно се разтуптяваше нейде в гърлото, дланите й плувваха в пот. А те не се обаждаха и не се обаждаха.
Към осем вечерта звънна Житената питка. Гласът му беше тъжен.
— Как си, Стасенка?
— Нормално — колкото можа по-спокойно отвърна тя. — А вие?
— А ние тук сме зле. Загина Женя Морозов. Твоят стажант Олег Мешчеринов — също. Володя Ларцев е тежко ранен, страхувам се, че може да не оцелее.
— О, господи.
Краката на Настя се подкосиха, трябваше да се подпре на шкафа, за да не падне.
— Какъв ужас! Какво е станало, Виктор Алексеевич?
— Дълго е за разказване. Хайде, детко, вземай твоя рижав гений и идвайте у нас. Моята Надежда Андреевна е наготвила за цяла рота войници, все пак празник е.
— Виктор Алексеевич, не мога, честна дума.
— Можеш, Стасенка. Вече никой не те дебне.
— Как… какво ми… — изумено продума тя.
— Ами така. Фистин е арестуван, дъщерята на Ларцев е освободена, а депутатът от Държавната дума Сергей Александрович Градов реши съдбата си самостоятелно, без наша помощ.
— Тоест?
— Застрелял се е.
— Значи край, така ли? Всичко свърши?
— Свърши. Не както искахме, но свърши. Ти защо млъкна?
— Плача — изхлипа Настя през сълзи. Менгемето на нечовешкото напрежение се разтвори и я пусна, настъпи реакцията.
— Добре, поплачи си. А после се облечете и елате. Тук ще обсъдим всичко.