Отговор от Отдела по визите и регистрациите още нямаше, Настя мислено се бе сбогувала и с тази версия, а толкова бе разчитала на нея преди два дена. „Нещото“, което бе открила, й подсказваше, че Вика не е била убита от някакъв чуждестранен любовник, че тук работата е съвсем друга…
— Та какви обстоятелства са се появили, казваш? — тихо и много студено попита Олшански, като й подаваше бланката с поръчение за разпит на Борис Карташов. — Не ми отговори на въпроса.
— Може ли да ви отговоря след разпита?
— Добре, после ще ми отговориш. Но имай предвид, Каменская, нямаш право да укриваш информация от мен, дори да смяташ, че тя не е важна за делото. С тебе работим за пръв път, затова те предупреждавам с добро, че при мен тия номера не минават. Науча ли, ще те изхвърля като мръсно коте. И вече никой няма да те пусне да припариш до дело, разработвано от следователи на градската прокуратура. Аз ще се погрижа за това. Не си мисли, че си най-умната и можеш да решаваш какво върши работа за делото и какво — не. И не забравяй, че процесуалното лице съм аз, а не ти, затова ще играеш по моите правила, а не по онези, които сте възприели на „Петровка“. Ясно ли е?
— Всичко е ясно, Константин Михайлович — промърмори Настя и бързо се измъкна от кабинета на следователя. „Неслучайно не ми е симпатичен — помисли си ядосано. — Я го вижте как се развилня! Грубиян такъв!“
Трябваше да се обади на Карташов, за да си уговорят среща. Настя слезе на втория етаж, където знаеше, че се намира кабинетът на един неин състудент, сега старши помощник-прокурор. Ще се обади оттам, на уличните телефони трудно можеше да се разчита: те или не работеха, или пък можеха да поискат точно такива монети, каквито тя нямаше да намери в джоба си.
Настя никога не си съставяше мнение за хората от пръв поглед. Но Борис Карташов й хареса веднага.
Когато й отвори вратата — огромен, почти два метра висок, с дънки, бархетена риза на сини и бели каренца и тъмносив пуловер от камилска вълна, Настя се опита да сдържи усмивката си, но не успя и прихна да се смее. Сълзи се стичаха от очите й и докато се тресеше от смях, успя да си помисли, че слава богу, днес не си беше боядисала клепките, инак лицето й щеше да бъде цялото в браздулици от туш.
— Какво ви е? — уплашено попита домакинът.
Настя само махна с ръка. Разкопча якето си и докато го подаваше на Карташов, той също се разтресе от конвулсиите на див смях. Настя беше облечена със същите като неговите дънки, със също такава синьо-бяла риза, а пуловерът й от камилска вълна беше мъничко по-светъл от Борисовия.
— С вас сме като от един инкубатор — каза Карташов, щом успя да си поеме дъх. — Не бях предполагал, че се обличам като ченгетата. Влезте, моля.
Докато оглеждаше жилището на художника, Настя недоумяваше защо Гордеев го бе нарекъл „бохем“. У любовника на Вика Ерьомина нямаше нищо бохемско — нито във външността, нито в облеклото. Късо подстригана, доста гъста, но започнала леко да оредява на темето коса, добре поддържани мустаци, едър, може би въздълъг нос, атлетична фигура на спортист. Никаква небрежност нито във външния вид, нито в обстановката. Напротив, стаята беше обзаведена с удобни и съвсем традиционни мебели. До прозореца — голямо писалище, на което Настя видя много ескизи и завършени рисунки.
— Искате ли кафе?
— С удоволствие — зарадва се Настя, която не можеше да живее и два часа без чашка кафе.