За да провери тази версия, трябваше да се опита да открие противоречия или поне несъответствия в показанията на Карташов, Льоля Колобова и психиатъра Маслеников. Беше се появил и още един потенциален свидетел — познатият на Борис, който му препоръчал лекаря. Нали Борис е трябвало да му обясни някак за какво му е нужен психиатър.
Същевременно плахо се зараждаше надежда за още една версия.
— Когато заминавахте за Орел, включихте ли телефонния секретар?
— Разбира се. Аз съм свободен художник, тъй че възложителите се обръщат непосредствено към мен. Ако изпускам телефонни обаждания, може да изгубя добри поръчки.
— Значи когато се върнахте, прослушахте записаното през десетте дена?
— Да, естествено.
— И там нямаше никакво обаждане от Вика?
— Не. Сигурен съм, че ако е възнамерявала да замине за дълго време, тя непременно щеше да ме предупреди. Нали ви казах — чувството, че някой се тревожи за нея, че на някого не му е безразлично къде е и какво става с нея, й беше много скъпо. Тя не е имала това в детството си.
— Какво стана с онази касета? Изтрихте ли я?
Настя беше абсолютно сигурна, че ще чуе утвърдителен отговор, попита просто така.
— В чекмеджето ми е. Аз не изтривам касетите, знам ли какво може да ми потрябва по-късно.
— Какво например?
— Ами миналата година имах такъв случай: бяха се обадили от някакво провинциално издателство с предложение да оформя сборник с анекдоти, бяха оставили адрес и телефон. Не съм бил вкъщи, когато са се обадили. Аз не им се обадих, илюстрирането на анекдоти не е мой профил, пък и в момента имах няколко поръчки, така че не седях без работа. И скоро мой приятел карикатурист се оплака, че нямал пари, тогава си спомних за онова обаждане. Намерих записа на касетата, дадох му координатите на издателството — и всички бяха доволни.
— Значи касетата с обажданията, записани, докато сте били в Орел, е запазена?
— Да.
— Нека я чуем — предложи Настя.
Някакво напрежение докосна лицето на Карташов. Или така й се стори?
— Не ми ли вярвате? Честна дума, там няма съобщение от Вика. Кълна ви се.
— Моля ви — твърде сериозно каза Настя. Домакинът й мигновено престана да й харесва и тя се приготви за атака. — Хайде все пак да я чуем.
Отидоха в стаята и Борис веднага извади касетата от чекмеджето. Включи я и подаде на Настя една от рисунките, прибрани в папка върху бюрото.
— Ето вижте. Това е сънят на Вика.
Настя разглеждаше рисунката и същевременно слушаше гласовете, долитащи от касетофона.
„Борка, не забравяй, че на втори ноември е четирийсетият рожден ден на Лисаков. Ако не го поздравиш, ще ти се обиди ужасно.“
„Борис Григориевич, здравейте, тук е Князев. Ако обичате, обадете ми се, когато се върнете. Трябва да се направят леки промени в ескиза за обложката.“
„Кучи сине Карташов! Къде е конякът, който си спечелих от баса с тебе?“
„Боря, не ми се сърди. Не бях права, признавам. Извинявай.“
— Кой е това? — бързо попита Настя, натискайки копчето „стоп“.
— Льоля Колобова — неохотно отговори Карташов.
— Скарани ли сте били?
— Как да ви кажа. Това е стара история, която понякога дава рецидиви. Няма отношение към Вика. Свързано е със съпруга на Льоля.
— Аз трябва да знам — настоятелно каза Настя.
— Добре тогава… — Той въздъхна. — Когато Льоля се запозна с бъдещия си съпруг, аз веднага й казах, че тоя няма да пропусне нито една фуста. Когато след сватбата започна да го хваща в изневери, Льоля много страдаше. А аз като пръв глупак, макар да си знам, че човек не бива да се меси в хорския живот, постоянно й натрапвах съветите си да го зареже. Според мен той е гадно човече, затова ми беше жал за Льоля. Но тя възприемаше думите ми много болезнено, тъй че в отговор на предложенията ми да зареже мъжа си все гледаше да ме нагруби. Например, че така можел да разсъждава само импотент или хомосексуалист, или че аз просто съм завиждал на мъжа й, задето имал съпруга и семейство, или някоя друга глупост. Всички наши разговори на тази тема завършваха със скандал, после естествено се сдобрявахме.