Тя погледна часовника си: един и половина. Просветна й безумната надежда Андрей Чернишов да е прескочил до вкъщи по обяд, за да нахрани кучето. Може пък…
Провървя й. Седемгодишният син на Андрей добросъвестно докладва, че тате обещал да си дойде в един, за да нахрани Кирил и да го разходи. Един часът отдавна минал, така че тате щял да си дойде всеки момент, защото ако е решил изобщо да не идва, вече щял да му е изкомандвал от кои пакетчета и буркани да даде обяда на кучето. Настя остави на хлапето телефона на Карташов и помоли татко му да се обади веднага щом си дойде.
— Разкажете ми за онзи ваш познат, чрез когото сте намерили лекаря — помоли Настя.
— Аз почти не го познавах. Запознахме се в една компания, той ме заговори, каза, че работел в издателство, въпреки че навремето учил медицина, тъй че имал много познати медици и в случай че имам проблеми със здравето, винаги бил готов да помогне. Остави ми визитната си картичка. Това ни е цялото познанство.
— Трябват ми координатите му. Пазите ли визитната картичка?
Докато Борис преглеждаше картончетата в бележника си, Настя отново погледна рисунката с петте кървавочервени ивици.
— Кажете, Борис, защо нотният ключ на рисунката е в салатен цвят?
— Такъв го е сънувала Вика. И аз се чудех, но тя категорично твърдеше, че нотният ключ бил бледозелен във всичките й сънища и никога в друг цвят. Ето, намерих я! — Той подаде на Настя визитна картичка на Валентин Петрович Косар с домашен и служебен телефон.
Глава 3.
Настя внимателно огледа аудиторията. Петнайсетте студенти от Московската школа, всичките с униформи, късо подстригани и гладко избръснати, й изглеждаха съвсем еднакви. Вчера беше провела упражнение в другата група и не бе открила никого, чието мислене да отговаря на нивото на „шейсетата задача“.
Първите десет минути посвети на кратко повторение на лекционния материал, после начерта на дъската схема на пътнотранспортно произшествие.
— Записвайте: показанията на водача, показанията на свидетелите А… Б… В… Г… Задача: обяснете причините за несъответствията в свидетелските показания и определете чии показания са най-близо до действителното в произшествието. Време — до почивката. След почивката ще разгледаме отговорите.
Когато иззвъня звънецът за почивка, Настя излезе на стълбищната площадка, където бе разрешено да се пуши. Няколко студенти от групата се присъединиха към нея.
— Вие на „Петровка“ ли работите? — попита я момче, миниатюрно на ръст — беше с една глава по-ниско от нея.
— На „Петровка“.
— А къде сте учили?
— В университета.
— А какъв чин имате? — продължи разпита си дребосъкът.
— Майор.
За няколко мига се възцари мълчание. После в разговора се включи друг слушател — едър, светлокос, с едва забележим белег над веждата.
— Нарочно ли се обличате така — та никой да не се сети?
Въпросът затрудни Настя. Тя знаеше, че в ежедневния си вид изглежда много по-млада от своите трийсет и три години. И макар че днес, вместо обичайните дънки, бе облякла строга права пола, а бархетената риза и топлия пуловер бе сменила с бяло вълнено поло и кожено сако, пак изглеждаше като младо момиче: чисто лице без козметика, дългата светла коса стегната на опашка на тила. Никога и през ум не й бе минавало да полага усилия, за да изглежда по-млада от възрастта си, просто се обличаше както й беше удобно. Мързеше я да се гримира, а да правиш сложна прическа от дълга коса е смешно, след като постоянно ходиш с дънки и маратонки. А Настя категорично не желаеше да носи други, „солидни“ дрехи. Първо, до вечерта краката й почти винаги отичаха, защото обикновено се движеше малко, а и пиеше много кафе. Второ, имаше лоши кръвоносни съдове, поради което постоянно й беше студено, а с дънки, ризи и пуловери й беше топло и удобно — това беше най-важното за Настя. Но би било най-малкото смешно да обяснява всичко това на светлокосия студент.