— А за какво трябва да се сещат хората? — отговори тя на въпроса с въпрос.
— Че… Ами че… — Блондинът се запъна за секунда и се разсмя. — Ама че съм и аз, дрънкам глупости!
„Браво на него! — с одобрение си помисли Настя. — Бързо схваща. Наистина смешно е да се стараеш да изглеждаш така, че всички веднага да се сещат за професията ти. А при нашата работа по принцип е най-добре да бъдеш хамелеон: днес си на трийсет и пет, утре — на двайсет и седем. Ако в групата не се намери по-добър, ще го поканя на стаж. Той поне умее навреме да се сеща, че е сгрешил, и да се поправя, а това вече е половин успех.“
Когато след почивката влизаше в аудиторията, Настя чувстваше колко силно бие сърцето й. Всяка година, избирайки стажант, тя се вълнуваше, надяваше се да открие бисер в купчина зърно и се страхуваше да не го пропусне. Погледна списъка на групата и започна препитването. Отговорите бяха обикновени, нелоши, но най-често повърхностни, не излизаха извън рамките на онова, което самата Настя им бе припомнила в началото на занятието. Създаваше се впечатление, че те не са слушали лекцията и не са прочели учебника. „Сякаш отбиват някаква повинност — ядосано си мислеше Настя, докато слушаше вялите и скучни отговори. — Направо робски труд. Та нали никой не ги е принуждавал да учат тук, сами са дошли, явявали са се на конкурс, изпълнявали са нормативите на физическата подготовка, държали са изпити. А сега всичките тези знания и умения сякаш не им трябват. И такова едно «попълнение» ще дойде в московската милиция. Каква ли полза от тях…“
— Мешчеринов, ако обичате, вашият отговор.
До края на упражнението оставаха осем минути. Настя вече беше сметнала, че няма да намери никой по-свестен от самокритичния блондин с белега. Трябваше да чуе отговора му и ако той можеше да каже поне три смислени думи, щеше да спре избора си на него. Не беше кой знае какво наистина, но поне щеше да се поддава на обучение.
— Най-вероятно психологическите особености нямат нищо общо тук — каза Мешчеринов. — В показанията на свидетелите има несъответствия, защото те са подкупени и говорят каквото им е наредено.
Страните на Настя пламнаха. Възможно ли е? Нима намери своя бисер, намери човека, който е съумял да се издигне над предварително зададените рамки и да потърси решението на задачата на съвсем друга плоскост? Какъв късмет! Като се стараеше гласът й да не издаде радостното й вълнение, тя попита:
— Как мислите, за какво може да е било нужно това?
— Например за да бъде объркано и проточено следствието. Шофьорът може да е пречел на някого и да е трябвало на всяка цена да се ограничи свободата му. Според условията на задачата потърпевшият е загинал, нали? Значи подследственият задължително е подписал декларация, че няма да напуска града. При такива противоречиви показания на свидетелите следствието ще се точи до второ пришествие и това дава пълна гаранция, че виновният шофьор няма да мръдне навън от града. Камо ли от страната.
„Чудесно! Ти не само реши шейсетата задача. Ти имаш свободен полет на фантазията, я каква зловеща история съчини на бърза ръка. И освен това на занятие по криминалистика не забрави, че съществува и следствие. Браво!“
— Благодаря, Мешчеринов, седнете, моля. Упражнението свърши. До звънеца остават две минути и затова ще ви кажа няколко думи за довиждане. Нивото на знанията във вашата група прави потискащо впечатление. До завършването ви остават шест месеца, от които един ще отиде за практиката и още един — за дипломната работа. Едва ли нещо може да се поправи, остава съвсем малко време. Не се съмнявам, че вие добре ще се подготвите за държавните изпити, ще научите всичко и ще ги вземете благополучно. Но умственият мързел е страшен порок. За съжаление повечето от вас страдат от този порок. Може би някои от вас изобщо не възнамеряват да стават добри оперативни работници или следователи, трябват им само дипломата по право и лейтенантските пагони. Моите думи не се отнасят за такива студенти. А останалите трябва да имат предвид, че ако ги мързи да мислят, няма да имат успех и не ще бъдат в състояние да разкриват престъпления. Желая ви всичко хубаво.