— Ти знаеш по-добре, тебе наричат компютър, не мене. Аз винаги съм ти бил нещо като момче за всичко.
— Ама ти какво? — уплаши се Настя. — Да не ми се сърдиш нещо? Андрей, миличък, ако съм те засегнала…
— Я стига, Настася, човек не може една дума да ти каже. Сутрин чувството ти за хумор поспива повечко: ти вече си се събудила, а то още не е. В един и половина на „Чеховская“. Чао.
Настя върна телефона на мястото му и оклюмано се потътри към банята. Нещо й беше криво на душата. Откритото преди няколко дена „нещо“ растеше и укрепваше от ден на ден и тя не знаеше какво да прави с него.
От ден на ден Виктор Алексеевич Гордеев ставаше все по-мрачен. Неговото обикновено обло лице се беше издължило и посърнало, движенията му ставаха все по-бавни, гласът — по-сух. Все по-често, докато слушаше събеседника си, произнасяше „така, така“ и това означаваше, че пак не слуша какво му говорят, а си мисли нещо свое.
Докато провеждаше сутрешната оперативка, почти не се чуваше какво говори, за кой ли път се взираше в лицата на подчинените си и мислеше: „Този ли е? Или този? Или ей онзи там? Кой от тях?“
Струваше му се, че знае кой от оперативните работници е свързан с престъпния свят, но не искаше да повярва. От друга страна, ако не беше този, за когото предполагаше, а някой друг, това не би го облекчило. Отношението на Гордеев беше еднакво към всички и който и да се окажеше предател, щеше да го боли по един и същи начин. Раздираха го противоречиви желания: от една страна, искаше му се да сподели с Каменская подозренията си, но, от друга, смяташе, че не бива да я забърква. Вярно, Настася беше умница, наблюдателна беше, с добра памет и ясна мисъл, с нея щеше да му е по-лесно да разбере какво става. И същевременно Виктор Алексеевич знаеше колко тежко щеше да й бъде, ако й кажеше за подозренията си, да разговаря с този човек, да работи с него, да обсъжда всякакви, дори неслужебни въпроси. Освен това тя можеше да се издаде и да накара човека, който сега беше сигурен в своята безопасност, да застане нащрек.
По време на съвещанието той не попита Настя как върви работата по разследването на убийството на Ерьомина. Тя го разбра правилно и когато се върна в кабинета си, търпеливо зачака началникът да я извика. Не минаха и десет минути и Гордеев й се обади по вътрешния телефон с единствената кратка дума: „Ела“.
— Виктор Алексеевич, нека Миша Доценко разговаря с този човек. — Настя подаде на Гордеев лист с координатите на Солодовников и въпросите, които изискваха колкото може по-точен отговор. Миша Доценко умееше да „работи“ с паметта на хората, пробуждайки асоциативните връзки, толкова изкусно, че понякога с негова помощ човек си припомняше до най-малките подробности и с точност до минутата отдавна отминали събития. Настя много се надяваше Миша да успее да установи кога точно Солодовников се е обадил на колегата си от института Борис Карташов. Това щеше да помогне по-точно да се очертае интервалът от време, в което е прозвучало онова изчезнало от касетата обаждане.
— Добре. Какво друго?
— Трябва да бъде разпитан и лекарят психиатър, с когото се е консултирал Карташов. Това трябва да го направя лично.
— Защо?
— Защото аз разговарях с Карташов, добре си спомням подробностите от разговора ни, тъй че за да се открият евентуални противоречия в показанията, с лекаря трябва да разговарям пак аз. Във всеки случай онова, което ми разказа Карташов, доста се различава от записаното в протокола за разпита на доктор Маслеников.
— Толкова сериозно ли подозираш този художник?
— Много сериозно. Пък и тази версия с нищо не е по-лоша от другите. За проверяване на първите две са отишли три седмици. Съгласна съм, че те са били най-трудоемките. Според данните от отдела по визите и регистрациите никой от чуждестранните клиенти на Ерьомина не е бил в Москва в края на октомври, с изключение на онзи последен холандец, но Олшански вярва на алибито му. От всяко положение не е възможно да се проверят докрай немотивирани действия в състояние на остра психоза. Ние направихме всичко по силите си. Остава ни да чакаме случайно да изплува някаква информация, но може да чакаме това чак до пенсия. Виж, историята с болестта на Ерьомина ми изглежда подозрителна. Виктор Алексеевич, имам основания да смятам, че тя изобщо не е била болна и приказките за нейния откраднат сън са врели-некипели.