— Ами мотив? Ако Карташов е замесен, къде е мотивът?
— Не знам. Точно затова искам да се опитам да науча. Само че ни е трудно само двамата с Чернишов, затова делото напредва бавно.
— Според мен то изобщо не напредва — промърмори раздразнено Житената питка. — Опитваш, проверяваш, вреш си нослето навсякъде като сляпо коте, а ползата е нищо и никаква. Поддържаш ли контакт с участъка по местоживеене на Ерьомина?
— Ами… общо взето… — измънка Настя.
В онзи участък с издирването на изчезналата Ерьомина първоначално се бе занимавал капитан Морозов, затова пак на него бяха възложили да сътрудничи на групата, разследваща убийството. В първите дни Настя се опита да го включи в работата, но Морозов доста популярно й обясни, че освен това убийство, извършено впрочем неизвестно къде, може би в друг район на града или дори из областта (а той, Морозов, е длъжен да се занимава само с престъпления, извършени на неговата територия), има да разследва осемнайсет обира, двайсетина кражби на коли, грабежи, побои, че и две неразкрити убийства, за които „Петровка“ не му помага и той се мъчи сам. Поръченията, които му възлагаше Настя, той изпълняваше неохотно, през куп за грош, без да бърза много-много, но затова пък много ловко се криеше от нея и не беше никак лесно да го намери човек. След три-четири дена Настя изобщо престана да го търси и сами двамата с Чернишов мъкнеха на гърба си цялата огромна работа.
Но Каменская не обичаше да се оплаква и да колади, затова на въпроса на началника смотолеви нещо неопределено и заплетено.
— Ясно — кратко изхъмка Житената питка, който моментално схвана каква е работата. — Ще се обадя в участъка, ще проведа малко възпитателна работа. Включи Морозов, няма какво да се церемониш с него. Хайде де, да не е по-натоварен от Чернишов! Вдругиден ще дойде стажантът, ще го вземеш да ви помага. И не се притеснявай да използваш нашите хора. Но ще го правиш чрез мен. Ясно? Непременно чрез мен. Аз като началник възлагам задачата — и точка. При това мога да не обяснявам нищо на никого. Защото ти няма да можеш да не им отговориш, ако започнат да задават въпроси, нали?
— Така е, няма да мога. Ще си помислят, че се правя на не знам си какво.
— Така, така — замислено кимна полковникът и Настя разбра, че той отново за няколко секунди се е изключил от разговора.
Настя стана и грижливо събра записките си.
— Да тръгвам ли, Виктор Алексеевич? — полувъпросително каза тя.
— Така, така — отново повтори Гордеев и изведнъж някак странно погледна Настя и много тихо произнесе: — Внимавай, Стасенка. Само ти ми остана.
Следователят Олшански, за разлика от Гордеев, беше приветлив и усмихнат, но посрещаше на нож повечето от Настините предложения. И Настя се досещаше защо. През първата седмица след възбуждането на делото за убийството на Ерьомина със следователя бяха работили Миша Доценко и Володя Ларцев. Докато към Доценко Константин Михайлович беше равнодушен, Ларцев беше негов любимец, впрочем напълно заслужено. Свързваше ги и лично приятелство, ходеха си на гости, съпругите им също се бяха сприятелили. Когато преди година и половина жената на Ларцев почина при раждане заедно с новороденото и Володя остана сам с десетгодишна дъщеричка на ръце, именно семейство Олшански му помогнаха да преодолее мъката и някак да подреди живота си.
Ала смъртта промени не само личния живот на Ларцев. Тя се отрази и на работата му. Володя вече не можеше безрезервно да се отдава на служебните си задължения и да се трепе от сутрин до вечер, както правеше по-рано. Стовариха му се нови грижи и главоболия, успяваше да свършва много по-малко работа, защото през деня гледаше да решава и някои свои домакинско-магазински проблеми, да отскача до вкъщи да провери всичко ли е наред, вечер да си тръгва по-рано, за да контролира домашните работи на дъщеря си и да й приготвя храната за целия следващ ден. Колегите му съчувстваха и му прощаваха много неща, още повече че неговите домашни задължения се отразиха предимно на обема, но не и на качеството на работата му. Константин Михайлович Олшански обаче вземаше много присърце всичко, което засягаше приятеля му, и болезнено възприемаше всеки намек, че Володя понякога не работи достатъчно. По човешки всичко това беше разбираемо. Но на Настя й беше неприятно, че се бе оказала „буфер“ в тази ситуация.
— Експертизата на касетите още не е готова — съобщи й Олшански още с появяването й на прага.
Настя беше взела от Карташов не само последната касета, но и двете по-стари, на които имаше съобщения, за които бе сигурно, че са от Вика, и бе помолила следователя да зададе на експерта въпроси за характера на странната пауза, както и дали на последната касета има запис на глас, идентичен с образци номера четири, единайсет и четирийсет и шест, отбелязани на другите две касети. Щом няма да вярва на Карташов, бе решила тя, то няма да вярва на всичко. Тоест трябва да се провери всичко, и то отново от самото начало. Когато чу, че заключението на експерта още не е готово, тя огорчено въздъхна.