— Чернишов, Морозов и аз. Може би и Миша Доценко.
— Морозов ли? Кой е той?
— От участък „Перово“, на тяхната територия е живяла Ерьомина. И той работи с нас.
— Морозов, Морозов… — замислено промърмори следователят. — Чувал съм го… Чакай, как му е първото име? Да не е Евгений?
— Да, Евгений е.
— Як един, с румено лице и леко гърбав нос?
— Да, той е. Познавате ли го?
— Не че го познавам, но веднъж-дваж съм си имал работа с него. Ще те изтормози.
— Защо?
— Много пие и го мързи да работи. А се надува колкото си ще, че нали, ние тука си клатим краката, а той превива гръб и заради нас. Но просто характерът му е такъв гаден. Инак никак не е глупав и си разбира от работата, ако я върши, то се знае. Защото все гледа да се измъкне.
— Ще се справя някак, Константин Михайлович, нямам избор. Нали вие сам казахте, че не сме във филм, а в живота. Откъде да взема двайсет свестни оперативни работника, които ще се разтърчат по команда в различни посоки, а вечерта ще дотърчат, събрали за един ден цялата информация, та следователят веднага да си състави пълна представа за нещата. Няма такива работи, нали знаете. Събираме информацията троха по троха, на час по лъжичка. Хем аз се занимавам само с това убийство, не водя други дела. Я другите между колко дела се разкъсват. Така че дори мързеливият Морозов ще ми е от полза. Не ме стряскайте.
— Е, казах го само така, между другото…
Когато излезе от градската прокуратура, Настя пое към метрото. Изпитваше облекчение, задето си поговори с Олшански за Ларцев и премахна нарастващото напрежение от отношенията си със следователя. И същевременно й беше тъжно. Сега май не би могла да каже за кого й е жал най-много — за Ларцев, за Олшански или за себе си.
В мекия сумрак на един бар трима мъже разговаряха. Единият пиеше минерална вода, другите двама — кафе с ликьор. Най-младият от тях минаваше четирийсетте, най-възрастният беше на шейсет и три, солидни хора, със самочувствие. Не пушеха — пазеха си здравето, и разговаряха тихо и спокойно.
— Как върви нашето дело? — попита средният по възраст, облечен в скъп английски костюм, леко плешив снажен мъж с благородна физиономия.
— Имам достоверни сведения, че в работата се включва наш човек, така че не се тревожете, повече гафове няма да има — отговори му дребничкият възрастен човек с набръчкано лице и пронизващи светли очички. Разбира се, той си имаше име и бащино, но неговите събеседници, кой знае защо, никога не ги използваха, а предпочитаха да наричат стареца просто Арсен.
— На вас разчитам — обади се и най-младият участник в разговора, набит грозноват мъж с железни зъби в горната челюст. — Не ми се ще да губя хора, всичките ми са отбор юнаци.
— А ти си им войводата, така ли? — позасмя се Арсен.
— Не бой се, чичо Коля, няма да пострадат твоите юнаци, освен ако не станат прекалено нагли.
Мъжът с железните зъби се усмихна. Усмивката му беше странна, будеше асоциации с онова червило, чийто цвят наглед можеше да бъде лимоненожълт или отровнозелен, а на устните, не щеш ли, разцъфваше в малиново или нежно люляково. Чичо Коля сякаш си надяваше като маска усмивката на солиден и самоуверен човек, а през нея прозираха недоверие и напрежение.
— И все пак — настоятелно се намеси мъжът с английския костюм — какво е състоянието на нашето дело?
— Практически делото не помръдва, така че престанете да вдигате паника — презрително изкриви устни Арсен.
— Хлапачката тъпче на едно място, крачка напред — две назад. Нека работи, да си оправдава заплатата, много е далеч дори от предположението за истината.
— Ами ако се приближи?
— Именно затова разполагаме с нашия човек, за да контролира. Щом тя пристъпи накъдето не трябва, ще я спрат, а ние веднага ще научим за това. Мина вече почти месец и нищо страшно не се е случило. Трябва да се удържим до трети януари. Ако до трети януари не изровят нищо, за което да се хванат, делото ще бъде закрито и пъхнато в касата, а тогава вече определено никой няма да го пипне. Натоварени са до немай-къде. Нямат време да се занимават със закрити дела.
— Ще искате ли нещо от моите хора? — попита човекът, когото бяха нарекли чичо Коля.
— Ако потрябват, ще ти кажа. А засега да кротуват. Не дай си боже да ги арестуват за нещо. Особено онзи… как му беше името… дето обича да препуска с колата си.
— Славик ли?