Маслеников здравата се ядоса. А Настя, която отново се бе оказала в ролята на „буфер“, върху който стоварват негодуванието си всички наред, почувства, че кипва от яд към Ларцев. Да бързаш и да съкращаваш изложението — както и да е, но как може да изопачаваш показания!
— Хайде да запишем показанията ви още веднъж — примирително каза тя. — Ще се постарая да го направя дословно, а вие после непременно трябва да прочетете протокола. Как започна всичко?
— През октомври моят бивш състудент Валентин Косар се обърна към мен с молба да приема за консултация неговия познат Борис Карташов. Косар ми обясни, че Борис се тревожел за здравословното състояние на приятелката си, която имала натрапчивата идея, че някой е надникнал в съня й и й въздейства чрез радиото.
Настя старателно записваше показанията на доктор Маслеников и тъжно си мислеше, че пак е изтеглила празен билет. Не можа да открие никакви несъответствия между показанията на Карташов и Маслеников. Това по никакъв начин не снемаше подозренията от художника, но нишката, в която Настя искаше да се вкопчи, отново се изплъзна от ръцете й. Ох, Ларцев, Ларцев! Защо не си си направил труда да поговориш един час повече с Колобова? Защо не си обърнал внимание на телефонния секретар в жилището на Карташов? Защо не си изяснил как Карташов е намерил доктор Маслеников? Цял месец е отишъл на вятъра. Версията за изчезването на Виктория Ерьомина във връзка със загубване на ориентация на почвата на психично заболяване глътна огромни усилия, за да бъде проверена, и всичко това — защото ти, Ларцев, си се увлякъл по тази версия и си съставял протоколите „като за нея“, отхвърляйки ненужни според теб подробности, за които просто не си имал достатъчно време. Разбира се, не е изключено именно тази версия да е вярна, но нали успоредно с нея можеше да бъдат проверени и други, за съставянето на които е липсвала именно информацията, която ти си пренебрегнал. Жив човек си, постоянно се притесняваш за дъщеря си, която е сама вкъщи и постепенно може да изгубиш контрол над нея, но…
Настя завърши протокола и го подаде на Маслеников.
— Прочетете го внимателно. И само една дума да не ви задоволява, ще я поправим. После ще подпишете всяка страница. Може ли да се обадя по телефона?
— Моля. — Лекарят побутна апарата към нея. — С деветка.
Настя набра номера на Олшански.
— Каменская е, добър вечер. Има ли нещо за мен?
— Има — прозвуча в слушалката тенорът на следователя. — Пристигна експертизата на лентата.
— И какво пише там? — Сърцето й подскочи и заби като пощуряло.
— Записът на касета номер едно е изтрит. На тази касета няма друг запис с гласа на Ерьомина. Доволна ли си?
— Не знам. Трябва да помисля.
— Добре, мисли, мисли. Утре цял ден ме няма, ще ходя на следствен експеримент. Ако ти потрябвам спешно, ще ме намериш чрез милицията на Северното окръжие, участък „Отрадное“.
От психиатричната болница номер петнайсет, където работеше доктор Маслеников, Настя пътуваше към къщи. До „Шчолковское шосе“ беше далече и по време на дългото пътуване у нея се затвърди мисълта, че подозренията по адрес на Борис Карташов далеч не са били безпочвени. Ако някой друг, а не Карташов, е трябвало да унищожи записа на касетата, той просто е щял да изтрие всичко или да открадне тази пуста касета. Но Борис, който пази старите ленти за всеки случай, никога не би постъпил така. Именно в негов стил би било да изтрие един-единствен запис, именно онзи, който може да го изобличи в съучастие в убийството на Вика Ерьомина, като запази другите „за всеки случай“. И Настя беше почти сигурна, че изтритият запис хвърля светлина върху изчезването на момичето.
Настя даде на Гордеев листа с поредната задача за Миша Доценко и се заключи в кабинета си. Днес беше решила да прекара работния ден не в търчане, а зад бюрото си. Време беше да подреди мислите си и да вкара цялата налична информация в някакво подобие на система.
Включи бързовара, извади от шкафчето на бюрото бурканчето с нескафе и кутията със захарта, придърпа пепелника, подреди няколко чисти листа, написа на всеки заглавие, което само тя си разбираше, и потъна в работа.