— Е, къде е обещаната истина? — попита я с усмивка.
— Много те обичам. Но понякога ме плашиш.
— Само ме лъжеш — тихо отговори Льоша и внимателно я погали по бузата. — Ако ме обичаше, нямаше да ме държиш на студената улица, докато горе ни чакат прочутите пилета на тате. А на света още не се е родил човек, способен да те уплаши.
Настя се вслуша в спокойното дишане на Льоша. „Май заспа — помисли си тя. — Защо, защо природата разпределя толкова неравномерно добрините си? Едни преброяват до десет и вече са заспали. А други, като мен, без приспивателно могат да лежат чак до разсъмване с отворени очи.“
Стана от леглото, наметна топлия си пухкав пеньоар и на пръсти отиде в кухнята. В апартамента беше студено, макар че парното работеше с пълна сила — луфтовете в дограмата на прозорците и балконската врата бяха огромни. Нямаше кой да ги оправи, а Настя, както обикновено, я мързеше да ги запълни с памук или дунапрен. Запали и четирите котлона на газовата печка и след няколко минути кухнята се изпълни със задушлива топлина.
Настя прехвърляше в паметта си събитията от миналата вечер. Льоша беше прав, не бива да се смесват отношенията между бащите и децата с отношенията между родителите и другите хора. Напрежението, сковало Настя пред вратата на родителите й, постепенно премина, приятелката на Леонид Петрович се оказа симпатична и чудесна жена, която никак не приличаше на майка й, Надежда Ростиславовна. Льошка с всички сили се стараеше да бъде остроумен и галантен и го правеше много успешно. Във всеки случай — безкрайно очарова новата им позната. Вторият й баща изглеждаше доволен от всичко, гощаваше ги с чудните си пилета „табака“, не допускаше никакви волности и фамилиарничене по отношение на гостенката си и накрая Настя се поотпусна. Ала смътното чувство за вина пред майка й току се обаждаше дори и сега.
Тя нерешително вдигна телефонната слушалка и набра дългия код и телефонния номер в далечна Швеция, където не беше толкова късно, колкото в Москва.
— Настя? Какво се е случило? — попита разтревожено Надежда Ростиславовна.
— Нищо не се е случило. Просто ти отдавна не си се обаждала.
— Всичко наред ли е с тебе? — продължи настоятелно да пита майка й: твърде необичайно беше дъщеря й да се обади, и то по такова време.
— С мен всичко е наред, мамо, не се тревожи. Никакви проблеми.
— Ами с баща ти?
— И с него. Днес ходихме при него с Льошка. Нагости ни с великолепните си пилета.
— Да не ме лъжеш нещо? Сигурна ли си, че всичко е наред с вас?
— Сигурна съм. Нима непременно трябва нещо да се случи, за да си поприказваме по телефона? Просто ми домъчня за тебе.
— И на мен ми е мъчно за тебе, дъще. Как си с работата?
— Както винаги. На дванайсети декември ще летя до Рим с делегация от наши милиционери.
— Сериозно! — радостно възкликна майка й. — Колко хубаво! Браво. Кога тръгваш, казваш?
— На дванайсети. Връщам се на деветнайсети.
— Защо не ми каза по-рано? — В гласа на Надежда Ростиславовна прозвуча огорчение. — Едва ли ще успея да си извадя виза, но ще опитам. От четиринайсети до седемнайсети във Франция ще има лингвистичен симпозиум, моето изказване е планирано за петнайсети и ако успея да се оправя с визата, ще се видим в Рим. Къде да те търся?
— Не знам. А аз тебе?
— И аз не знам — разсмя се майка й. — Хайде да направим така. Ако успея с всичко, срещаме се на шестнайсети в седем вечерта на площада пред храма „Свети Петър“. Площадът е кръгъл, голям, добре се вижда отвсякъде. Няма да се загубиш. Разбрахме ли се?
Настя се постъписа от енергията на майка си.
— Но, мамо, аз не пътувам сама, а с група колеги. Откъде да знам как ще ни организират дните! Представи си, че точно на шестнайсети не мога да се измъкна?
— Глупости! — решително я прекъсна майка й. — Ще те чакам до осем часа. Ако не дойдеш, срещаме се на следващия ден… и така нататък. Ще се постарая да организирам всичко и ще те чакам, дъще, чуваш ли?
— Добре, мамо. — Настя трескаво преглътна, за да скрие от майка си, че по бузите й се стичат сълзи. — Непременно ще дойда.
— В какво състояние е езикът ти? — строго попита майка й. — Поне нещичко спомняш ли си или всичко си забравила?
— Не се тревожи, там спокойно мога да се оправям с английски.
— Не, детко, не бива така. Обещай ми, че ще си стегнеш италианския. Като малка прекрасно го знаеше.