Настя му продиктува описание на сравнително обичайна ситуация при откриване на труп на обществено място.
— Като използвате двоичния принцип, съставете ми пълен списък на версиите. Можете да започнете от алтернативата „убиецът и потърпевшият познавали ли са се или не“. Версията „не са се познавали“ се разпада на следните алтернативи: „убиецът случаен ли е или нает“ и така нататък. Разбрахте ли? В крайна сметка трябва да получите схема, в която всяко квадратче, освен последните, се дели на други две. Това ви е за домашна работа. А сега отиваме да намерим и разпитаме ето тези хора.
Настя пъхна в чантата си дългия списък на приятелите и познатите на Борис Карташов с техните адреси и месторабота. Много от имената бяха отбелязани с кръстче, това означаваше, че някой вече е разговарял с тях. Но въпреки това оставаха доста…
Василий Колобов, нисък, слабичък, със сладникава физиономия и хитри очички, отговаряше на въпросите неохотно.
— Какви бяха отношенията между съпругата ви Олга, Виктория Ерьомина и нейния приятел Борис Карташов?
— Какви, какви — изломоти той. — Нормални. С Вика понякога се джавкаха, а с Борка май че не.
— За какво се караха Олга и Вика?
— Кой ли може ги разбра? Женска им работа…
— Казвала ли ви е Олга, че Вика се е разболяла?
— Казвала ми е.
— Спомнете си какво точно ви е казвала, колкото може по-точно.
— Какво ми е казвала ли? Ами много време мина, не мога точно да си спомня. Май нещо откачила, нещо за някакви сънища… Не, не си спомням.
— Постарайте се да си спомните кога за последен път видяхте Ерьомина или пък кога сте разговаряли с нея.
— Не си спомням. Отдавна. Беше още топло, сигурно през септември или в началото на октомври.
— А как сте запомнили, че е било топло?
— Беше със страхотен костюм. Дойде при Льолка, а аз тъкмо щях да излизам, сблъскахме се в антрето. Вика беше без шлифер, само по костюм, значи е било топло.
— Може да са я докарали с кола, затова да е била без шлифер?
— Може. — Колобов изхъмка неопределено. — С тази уличница всичко може да е било.
— Нарекохте Ерьомина уличница. Не одобрявахте поведението й, така ли?
— Абе мене какво ме засягаше? Само да не пречи.
— А Ерьомина пречеше ли ви?
— Откъде ви хрумна това?
— И все пак: какво мислехте за нея лично вие?
Отново неопределено хъмкане и свиване на рамене. Не, Василий Колобов определено не беше свидетел, за когото можеш да си мечтаеш. Работел като продавач в денонощен павилион на Савьоловската гара, едно денонощие на работа, едно — почивка.
— Кажете, Вика не е ли идвала при вас на гарата?
Този въпрос явно не хареса на Колобов. Усмивчицата му изчезна, той се накокошини и започна да отговаря през зъби:
— Че какво ще прави там?
— Не ви питам какво би правила, питам ви виждали ли сте някога Виктория Ерьомина на Савьоловската гара. И ако сте я виждали, кога, с кого е била, идвала ли е до вашия павилион и какво ви е казала. Разбрахте ли въпроса ми?
— Не е идвала там. Никога не съм я виждал.
— А вие никога ли не сте ходили в нейната служба?
— За какво да ходя? Каква работа имам там? И понятие нямам къде е работила.
И така до безкрай — „не знам, не помня, не съм бил, не съм я виждал“.
— Кога научихте, че Ерьомина е изчезнала?
— Льолка ми каза. В края на октомври май. Нещо такова.
— Какво по-конкретно ви каза?
— Че Борка търсел Вика, не ходела на работа, а и вкъщи я нямало.
— В този период жена ви отсъствала ли е от къщи? Да е пътувала до друг град или просто да е била у приятелка за няколко дена?
— Май че не.
— Май че? Обикновено в течение ли сте къде се намира Олга?
— Обикновено не. Мен често ме няма по цели денонощия. Работя през ден, така че…
— Ами в дните, когато не сте на работа?
— Пак не си седя вкъщи. И Олга не проверявам. Мен ме интересува да е чисто и яденето да е сготвено. Останалото не е моя работа.
— Но нали ви е съпруга! Нима ви е безразлично къде ходи и какво прави?
— Защо да ми е безразлично?
— Мисля, че вие го казахте.
— Аз пък мисля, че не съм казал такова нещо.
— А вие да сте пътували за някъде в края на октомври?
— Не.
— Постоянно ли сте работили през ден?