Понечи да помоли Гордеев да възложи на Ларцев един разговор с Василий, но началникът недоволно се намръщи:
— И без това сте четирима, ако броим и Доценко — дори петима. А и Ларцев е претоварен с работа. Сами се оправяйте.
Но защо все пак Колобов така се е напрегнал, когато са го попитали дали не е виждал Вика на гарата? Или просто на онзи, който е разговарял с него, така му се е сторило? Може и да му се е сторило, вярно. Но Настя, която не обичаше да изоставя започнатото по средата, се принуди да посвети още един ден за изясняване на тази ситуация. Заедно с Евгений Морозов и стажанта Мешчеринов тя разпита касиерите, обслужващите перона, служителите от гаровата милиция, бюфетчийките, лекарите в медицинския пункт, работниците, които вече трети месец копаеха някакъв ров край гарата… Нищо. Никой не си спомни да е виждал Вика. Пак „празен билет“.
Възрастният мъж, когото някои хора наричаха просто Арсен, затвори телефона, поразмишлява няколко минути, после отново вдигна слушалката и набра някакъв номер. Отсреща никой не вдигна. Тогава той стана от фотьойла, отиде в съседната стая, където също имаше телефон, и отново набра същия номер. И отново му отговори сигналът „свободно“. Арсен доволно се усмихна, облече тъмнозелен шлифер, подплатен с кожа, обу обуща с дебела подметка и излезе. Измина две пресечки, влезе в една телефонна будка, набра номера още веднъж и след като не получи отговор, слезе в метрото.
След половин час той седеше в уютно ресторантче и пиеше минерална вода. Насреща му посръбваше бира чичо Коля.
— Трябва още да поработим с онова момче — спокойно произнесе Арсен.
— Защо, нямаше ли резултат от първия урок? — учудено вдигна вежди чичо Коля.
— Имаше, имаше, не се тревожи — покровителствено се позасмя Арсен. — Но трябва добре да се подсигурим. Струва ми се, че скоро ще започнат да го притискат. Ние трябва да действаме изпреварващо, така че по-добре да му напомним какво представлява той на тази грешна земя.
— Ще му напомним — кимна чичо Коля и разцъфна в своята странна усмивка, в която матово проблеснаха железните му зъби.
Човекът, когото днес много хора познаваха под името Арсен, като дете носеше най-обикновеното име Митя, беше сериозно и замислено момче, учеше се добре и много четеше. От ранна възраст го преследваше необясним страх от накърняване на телесната му обвивка, ужасно се страхуваше от болка, убождания, удари, затова не тичаше по улиците, не риташе топка с децата, не играеше с тях на Чапаев или на „стражари и апаши“, а предпочиташе да си седи вкъщи, да решава шахматни задачи и да разнищва малките си мисли.
Неговото детство премина в онова героично време, когато всички момчета мечтаеха да станат папанинци, челюскинци, да бъдат като Чкалов, Ляпидевски, Громов. Митя не правеше изключение. Но му обясниха, че какъвто е крехък, както не е никакъв спортист и има лошо зрение, не може да очаква славно бъдеще. Митя се тормози по този повод съвсем кратко време, защото мозъкът му получи нов тласък и започна да поставя пред момчето нови въпроси. Какви хора за какви работи са годни? Докерът трябва да бъде силен. Учителят трябва да бъде търпелив. Летецът не бива да се страхува от високото… Въпросът се оказа толкова увлекателен, че Митя започна да чете специални книги по психология, каквито по онова време нямаше твърде много. Познаваха го в повечето градски библиотеки и винаги с уважение попоглеждаха ниския слабичък очилатко, който седеше с часове в някой ъгъл на читалнята, надвесен над поредната рядка книга.
Годините минаваха и когато започна работа в отдел „Личен състав“ на КГБ, Дмитрий се смяташе за спец в областта на професионалната ориентация. Задълбоченото и отговорно отношение към всичко, което вършеше, се отрази и върху служебната му работа. Той винаги дълго разговаряше с хората, започващи кариерата си тук, и дори им даваше съвети в кой отдел най-добре биха реализирали способностите и природните си дарби. Имаше чувството, че върши важна и необходима работа, като помага в правилното разпределение на хората в една толкова сериозна организация и по този начин, макар и косвено, дава своя принос в укрепването на безопасността на родината.
Веднъж при него дойде един млад служител от Московското управление на Държавна сигурност — щял да постъпва в централния апарат, в управлението, което се занимаваше с външното разузнаване. Както обикновено, Дмитрий започна да му обяснява особеностите на работата в чужбина, подчерта колко необходимо ще бъде той да съобразява поведението си с културата и традициите на страната, в която работи, особено в сферата на битовата психология. Всички помещения на посолството се подслушват от вражеското разузнаване, търсят се възможности за вербуване на съветски граждани, затова особено внимание следва да обърне на семейните проблеми, с други думи — да не се кара със съпругата си, камо ли пък да я бие, защото научат ли за търкания в съпружеския му живот, на служителя в посолството може да му пробутат привлекателна приятелка. Кандидатът за новата длъжност не слушаше внимателно и с репликите си показа, че всички съвети на кадровика не струват и пукната пара и че той прекрасно се е справял с работата си в Москва и няма да се изложи и в чужбина. А пък как се оправя с жена си — това никого не засяга.