Дмитрий беше съвсем наясно, че този младеж с блестяща характеристика, несъмнено способен и прекрасно владеещ два чужди езика, не е подходящ за работа във външното разузнаване. Тук, в Москва, в познатата съветска субкултура на столичния град, можеше да върши работа, но в чужбина щеше да се провали. Но опитът на Дмитрий да изложи доводите си пред началника на отдела, в който щеше да започне работа кандидатът, срещна откровена грубост. В ясна и недвусмислена форма му дадоха да разбере, че той е чиновник, пионка, че неговата работа е да прошнурова документи и да лепи снимки, а не да си пъха носа в оперативната работа, въпросът е вече решен, всичко е съгласувано, остава само да се издаде заповед. Подобна реакция смая инспектора от „Личен състав“. Обидата заседна у него като ръждив пирон.
След няколко дена кандидатът за работа в чужбина бе закаран в изтрезвителното в състояние на тежко опиянение, с чанта, натъпкана със секретни документи, и без удостоверение, което така и не се намери. Той незабавно бе уволнен от органите и даден под съд. Никой така и не разбра, че назначението му в управлението на външното разузнаване се е провалило, защото Дмитрий бе залягал една-две вечери над справочниците по медицина и фармакология, а после бе намерил нужните хора и бе им платил. Кадровикът беше много доволен, че назначението, което бе смятал за неправилно, не се състоя. Дори не се замисли, че е съсипал живота на един човек, който не му бе сторил нищо лошо и към когото не бе изпитвал лична неприязън. Удоволствието от факта, че все пак бе станало така, както той бе искал, бе неочаквано голямо. Това беше първият му опит за манипулиране на хора, и то успешен опит. Дмитрий разбра, че далеч не е задължително да търкаш прагове или да удряш с юмрук по масата, за да доказваш правотата си. Можеш да действаш и по друг начин, да градиш хитри комбинации, да предвиждаш ходове като в шахматна партия, да дърпаш невидими нишки и доволно да наблюдаваш как събитията се развиват по измислен от теб сценарий, макар всички участници в тези събития искрено да смятат, че действат самостоятелно и доброволно. Жертвите нямат значение. Те са пешки в чужда игра. В твоята игра.
Вдовицата на Валентин Петрович Косар, трагично загинал на двайсет и пети октомври под колелата на неустановен автомобил, беше младолика стройна жена с миловидно лице и разкошна грива тъмнокестенява коса. Тя посрещна човека от милицията приветливо, но си личеше, че се крепи с последни сили и този разговор е тягостен и неприятен за нея.
— Нима това има отношение към гибелта на мъжа ми? — с недоумение попита тя, когато започнаха да я разпитват за събитията от средата на октомври.
— Не, няма. Ние не се занимаваме с разследване на обстоятелствата около прегазването на мъжа ви.
— Така и разбрах — горестно въздъхна тя. — Според мен изобщо никой не се занимава с тези обстоятелства. Никой не го е грижа за някой си Косар. Виж, ако беше министър или депутат, как щяхте да се разтичате само!
— Разбирам вашите чувства, но повярвайте ми, не сте права. С прегазването се занимава Югозападното окръжно управление, а аз работя на „Петровка“, в Московското градско управление, и ние се опитваме да разкрием съвсем друго престъпление.
— Какво отношение може да е имал Валентин към това? Той беше рядко честен човек, цял живот не е отнел чужда копейка, на мравката път правеше. — Жената се разплака, но бързо се овладя. — Добре, питайте.
— Някъде около десети-дванайсети октомври към вашия съпруг се е обърнало лицето Борис Карташов с молба да го свърже с лекар психиатър за получаване на консултация. Съпругът ви споменавал ли е за това?