— Да, спомням си този разговор. Той веднага каза, че ще опита да се свърже по телефона с Маслеников, а ако не го намери, ще се обади на друг познат лекар — Голубев.
— Валентин Петрович не ви ли каза какъв е бил проблемът на Карташов?
— Каза ми, че приятелката на Карташов била обзета от идеята, че й въздействат по радиото. Не, май че не беше така. Чакайте… А, да! Смятала, че някой й краде съня и го разказва по радиото. Така беше по-точно.
— И какво стана после?
— Валя веднага се обади на Маслеников, уговори се с него. Спомням си също, че Маслеников казал, че през близките два дена щял да бъде много зает, затова можел да приеме познатия на Валя едва в петък.
— В петък значи? Имате ли под ръка календар?
— Ето, моля.
Вдовицата на Косар подаде малко календарче, което извади от бележника, поставен на масата. В календара петнайсети октомври, петък, беше заобиколен с червено кръгче.
— Да си спомняте случайно за кой петък е ставало дума? На петнайсети октомври или за следващия, двайсет и втори?
— По-скоро за петнайсети. Да, точно така. — Тя надникна в календара. — Виждате ли, датата е оградена с молив.
— И какво означава това?
— Това е календарът на Валя, той го използваше постоянно. С един цвят ограждаше рождените дни и важни дати, с друг — посещенията, за които се бе уговорил, и така нататък. А с обикновен молив ограждаше датите, които нямаха отношение лично към него, но трябваше да ги съобщи на някого, както в случая с Карташов. Разбирате ли, Валя вечно се страхуваше да не подведе някого или да не обърка нещо.
Жената отново беше готова да се разплаче, но се сдържа.
— Това бележникът на съпруга ви ли е?
— Да.
— Може ли да го взема за известно време? Непременно ще ви го върна.
— Вземете го, щом трябва.
— Още един въпрос, ако ми позволите. Вие постоянно ли бяхте в течение на работите на мъжа си?
— Естествено. Бяхме много близки.
— Той много приятели ли имаше?
— Слушайте, не ме измъчвайте повече. Какво значение има това сега? Да не би да мислите, че някой от приятелите му го е блъснал с колата си? И изобщо, нали ми казахте, че не се занимавате с делото за прегазването…
— И все пак кажете ми, моля, имаше ли той приятели, с които е споделял проблемите си?
— Ами той ги споделяше с всички. Толкова открит беше, толкова общителен!
— Значи не само на вас е разказал за Карташов и неговата болна позната?
— Фактически разказал е за него на всички, с които е разговарял в този ден. Дори на майка си. Обади й се да я пита как е и после рече: „Представяш ли си, мамо, какви болести има! Днес ми се обади един познат…“ И така нататък. Кой знае защо, историята с момичето на Карташов му направи много силно впечатление, дълго след това си спомня за нея.
— Валентин Петрович нищо повече ли не ви разказа за Карташов?
— Не.
— Абсолютно ли сте сигурна?
— Бихте могли да се убедите, че имам добра памет. Помня всичко, което се отнася за Валентин. След смъртта му преравях в паметта си последните месеци, дни, часове, сякаш това можеше да го съживи. Имах чувството, че ако успея да си спомня всичко до последната дреболия — той ще се върне.
Бежовата волга свърна от Киевското шосе и пое към Матвеевское. Пред Дома за инвалиди и стари хора спря и от нея слезе едър мъж с привлекателно лице, с благородни черти. Мъжът уверено влезе във вестибюла, качи се с асансьора на четвъртия етаж, мина по коридора и без да почука, влезе в една от стаите.
— Здравей, татко.
От възглавницата го погледнаха мътни сълзящи очи, в които се мерна подобие на усмивка. Старческите устни трепнаха:
— Сине. Отдавна не беше идвал.
— Извинявай, татко. — Мъжът придърпа един стол до леглото и седна. — Работа. Наложи се да пътувам цял месец заради избирателната кампания. Нали знаеш, след няколко дена са изборите за Дума. Как се чувстваш?
— Зле съм, сине. Нали виждаш — лежа, вече почти не ставам. Защо не ме вземеш оттук, никак не ми се ще да умирам на държавно легло.
— Ще те взема, татко, непременно. Само да минат изборите, да свърши това тичане и късане на нерви — и веднага те прибирам вкъщи.
— Дано е по-скоро. Че няма да доживея…