— Не сте ли ходили в Рим? — чу тя вдясно от себе си приятен глас, говорещ английски със силен акцент.
Настя се извърна към младежа с бял пуловер, който седеше оттатък пътеката. Той гледаше, усмихнат, пътеводителя на Рим от „Мишлен“, който Настя бе изровила в апартамента на родителите си. Надежда Ростиславовна бе донесла този пътеводител след първото си пътуване до Италия преди много години.
По акцента Настя безпогрешно разпозна у младежа италианец. С усилие преодоля изкушението да му отговори на английски. „Е, не може да протакам до безкрай — помисли си тя. — И без това ще се наложи да използвам италиански, по-добре да започна сега.“ С английския и френския се чувстваше сигурна, често ги използваше, много превеждаше, особено през отпуските, за да запълни дупките в бюджета си. А италианският език, който доста добре владееше като малка благодарение на настойчивостта на майка си, отдавна лежеше, както тя самата се изразяваше, в най-забутаното чекмедже на бюрото, лишен от активна употреба, и Настя трудно се осмеляваше да го говори. Но все пак се реши.
— Можете да говорите на италиански — каза тя, надвила смущението, като внимаваше как произнася думите. — Но не много бързо.
Младежът се усмихна с разбиране и с явно удоволствие заговори на родния си език. Побъбриха двайсетина минути, докато в салона с цигара в ръка влезе ръководителят на делегацията Якимов. Седна точно срещу Настя, щракна със запалката, издуха цяло кълбо дим и се обърна към нея, леко прегънат през страничната облегалка.
— Делим се от колектива, а, Каменская? — шеговито каза той. — Вече и ухажор си си намерила, гледам. Внимавай, момиче, да няма глупости.
Якимов й харесваше. У него ги нямаше диктаторските маниери и надменното превъзходство на човек, пътувал много в чужбина, над редовите съветски граждани, които, озовали се за пръв път зад граница, обикновено не знаят къде да стъпят и какво да кажат. На драго сърце споделяше опита си, подробно отговаряше на всички въпроси и даваше много ценни съвети, които Настя — нали беше гостувала на майка си в Швеция — призна за правилни и навременни.
— Каква ще бъде програмата? — попита тя Якимов.
— От десет до шест ще ни занимават италианските колеги, след шест — всеки сам да се развлича. Сряда и събота са свободни дни, можеш да потичаш по магазините, ако искаш. Какво те интересува по-конкретно?
— Искам да се видя с мама. Обеща да пристигне в Рим в четвъртък.
— Нямаш проблеми. След шест сама си си господар, аз нямам никакви възражения. За всеки случай имай предвид: двама от нашата делегация вече са подушили, че знаеш езици, и са намислили с правата си на старши по чин да те впрегнат в магазински мероприятия. Така че, ако искаш да получиш свобода, само ми се обади — ще се постарая да ги възпра.
Якимов угаси угарката и се върна в предния салон, където пътуваше заедно с останалите членове на делегацията: двама генерали (единия от министерството, другия от Градското управление на МВР в Москва), началника на едно от московските окръжни управления на вътрешните работи и двама служители от Главното управление.
— Никога не бих се сетил, че сте рускиня. Бях сигурен, че сте англичанка — заговори я отново младежът с белия пуловер.
Настя се усмихна вътрешно. Нищо чудно, че я бе взел за англичанка — мършава, белезникава, невзрачна, с тънки черти на неизразителното и поради това сигурно студено лице, тя наистина изглеждаше като типична стара мома от класически английски роман. Във всеки случай външността й нямаше нищо общо с обичайната представа за руска красавица.
— Искате да кажете, че имам типично английска външност, така ли?
— Не, говорите италиански с английски акцент.
— Сериозно? — смая се Настя. — И през ум не би ми минало.
Тя реши по-внимателно да се вслуша в говора на общителния си събеседник и да се постарае да говори като него. Имаше превъзходен слух, майка й бе й преподавала чужди езици от ранно детство, затова борбата с английския акцент приключи успешно точно когато кацаха. Младият италианец оцени високо лингвистичните усилия на Настя и на сбогуване каза: