— Достатъчни са ми отзивите на хора, на чийто вкус вярвам. И после, аз не твърдя, че са лоши. Но знам, че истинската литература се създава с години. А твоят Бризак фабрикува безсмъртните си произведения по пет годишно, ако не и повече.
— Как мислиш, мамо — замислено попита Настя, — този Бризак дали не е руски емигрант?
— Едва ли — категорично възрази Надежда Ростиславовна, която разсеяно разлистваше един от купените от дъщеря й романи. — Владее френски като французин. Достатъчно е човек да прочете два-три абзаца, за да се убеди в това. Впрочем — добави тя, след като погледът й пробяга през цяла отворена напосоки страница — езикът му е хубав, диалозите са живи, сравненията — интересни… Може пък наистина да не е лош писател. Но е истински французин, в това изобщо не се съмнявам.
На следващия ден Настя отлетя за Москва със своята делегация. В самолета зачете „Соната на смъртта“, като се надяваше да намери в нея нещичко, поне някакъв намек, който да й подскаже отговора на загадката за невероятното съвпадение на рисунката на обложката и рисунката, направена от Борис Карташов по разказа на загиналата Ерьомина. Сега поне Настя беше сигурна в едно: Вика не е била психично болна. Тя наистина може да е чула по радиото описанието на съня си: много западни радиостанции, предаващи на руски, пускат в програмите си откъси от нови литературни произведения. Идеята, че й въздействат по радиото, не е била плод на болно въображение. Но как е могло да се случи двете рисунки да съвпаднат? Да съвпаднат до последната дреболия, до светлозеления цвят, с който е нарисуван нотният ключ?
Разбира се, има едно много просто обяснение и не е нужно да се ровиш дълго, за да го намериш: Вика чува по радиото откъс от „Соната на смъртта“, Настя дори със сигурност знае кой точно епизод може да е чула. После го преразказва подробно на Борис, който рисува по нейния разказ. Дори по-рано да е сънувала някакъв кошмар, той може да е имал минимална прилика с написалото в „Сонатата“, а може и изобщо да не е приличал на него, но рисунката на Борис е излязла точно като в романа. Просто нещо в главата на Вика се е разместило и й се е сторило, че… Но тогава ще трябва да признаем, че е била болна. Не, пак няма логика, пак задънена улица. Докато едва вчера делото за убийството на Ерьомина страдаше от липса на информация, днес то за един миг се оказа невероятно заплетено.
Глава 7.
— Ще трябва да започнем пак отначало — обезсърчено каза Настя на Чернишов, Морозов и стажанта Мешчеринов.
— За пети път? — саркастично попита Андрей, намести се по-удобно на стола и преметна крак връз крак.
Намираха се в дома на Настя. Беше неделя вечер, тя се бе обадила на всичките си колеги по телефона още с влизането и ги бе помолила да дойдат спешно. В антрето още стоеше пътният й сак с все багажа, трябваше да го прескачат, за да стигнат до кухнята. Кой знае защо, никой, включително и самата Настя, не се сещаше да го избута на по-удобно място.
— И пети да е — рязко отговори Настя. — Ще тръгнем от две различни отправни точки. Мисля, че този път ще се доберем до нещо. Олег, утре сутринта ще отидете в архива и ще намерите делото по обвинението на Ерьомина-старша в убийство. Андрей и Женя ще започнат издирване в редакционно-издателския свят, като отправна точка ще им бъде Валентин Косар.
— А ти ще осъществяваш общото идеологическо ръководство, така ли? — ядно я подкачи Морозов, който дори не се опитваше да скрие недоволството си, че го бяха откъснали от дома му в неделя вечер.
Настя, която прекрасно разбираше настроението му, реши да не се поддава на дребната провокация.
— Аз ще чета нетленните творби на Бризак — спокойно отговори тя, — защото никой от вас не може да го направи. Доволен ли си от отговора ми?
— За утре имам други планове — продължи да се препира Морозов. — Да не мислиш, че си нямам други грижи освен това старо престаряло убийство? Вие там, на „Петровка“, сте милиционерският елит, дето избирате едно дело от сто и му се нахвърляте вкупом, а останалите деветдесет и девет висят на нашите вратове, по територии.
— Хайде стига, Женя — каза примирително Чернишов, — щом началството ни е наредило да работим в група с Анастасия, защо да си скубем косите! Стига си мърморил.
— Но аз наистина не мога утре.
Морозов явно беше притеснен и в един момент на Настя дори й дожаля за него. Може да има наистина важни срещи, които не могат да се отменят и които да са решителни за служебните му работи или дори за живота му.