— Трябва ми съвет.
Настя гальовно разроши останките от коса по главата на помощник-режисьора и го целуна по брадичката.
— Казвал си ми, че имаш познати журналисти от Франция и Германия.
— Защо? Искаш да публикуваш скандално разобличение ли? — пошегува се Гриневич.
— Искам да се консултирам с някого. Има един писател, Жан-Пол Бризак. Вярно, не е световна величина, у нас не го превеждат и май дори не знаят, че съществува. Но е доста плодовит, казват, че произведенията му се продават добре, особено го търсят любителите на леко четиво за из път. Искам да науча повече подробности за него.
— Французин ли е?
— Май не е, но не мога да бъда сигурна.
— Тогава защо ме попита за немците?
— Той има цял цикъл романи на руска тема, а ми обясниха, че такава литература е популярна сред нашите емигранти. Та си помислих, че немските журналисти също може да знаят нещо за този писател.
— Правилно са ти казали за емигрантите. Та какво по-точно искаш да научиш?
— Искам да разбера какво представлява Жан-Пол Бризак. Ще ми помогнеш ли?
— Ще се постарая. Спешно ли е?
— От спешно по-спешно.
— Ще се постарая — твърдо повтори Гриневич. — Щом науча нещо, веднага ще ти се обадя. Ще останеш ли на репетицията?
— Благодаря, Гена, но не мога. Тичам по задачи.
Романите на Бризак не бяха единствените „на руска тема“, които бе чела Настя Каменская. Нещо повече — от огромните количества книги, които се продаваха по сергиите, тя избираше именно такива произведения. Беше й интересно как чуждестранните писатели виждат и описват руснаците. Всеки такъв опит показваше, че при тях не може и дума да става за достоверност. Дори писателите емигранти, живели дълги години в Русия, не можеха да избегнат неточностите при изобразяването на съвременната руска действителност. А пък за автори като Мартин Круз Смит, който бе написал прочутия бестселър „Паркът Горки“, да не говорим. На Настя й доскуча още на четирийсетата страница, мъжествено изтърпя книгата почти до края, но все пак не я дочете, не можа да надвие раздразнението си от явните глупости и нелепости в описанията на московския живот. После добросъвестно се опита да прочете „Полярна звезда“ и „Червеният площад“ на същия този Круз Смит, но отново се предаде. Книгите бяха откровено слаби, оставаше й само да се чуди как така в чужбина се бяха превърнали в бестселъри.
Но с Бризак работата беше друга. Вярно, мислеше си Настя, не е Сидни Шелдън, нито пък Кен Фолет, но подробностите му са невероятно правдиви. Той сякаш е живял в Русия цял живот, сякаш и сега е тук. Беше поразена с каква точност той споменаваше цени на едни или други стоки и услуги, дори когато събитията ставаха през последните две-три години. Е, това както и да е, цените се публикуваха всяка седмица в някои вестници и при добро желание човек можеше да ги получи и да извлече от тях необходимата информация. Но в произведенията на Бризак имаше и други подробности, които човек не можеше да научи от вестниците, които можеше да знае само от собствен опит, само от работа рамо до рамо със следователи, детективи, прокурори и съдии, от ежедневно общуване с продавачи в магазините и бабички по опашките, а същевременно и от лично излежана доста дълга присъда в трудовоизправителна колония, за което нагледно говореше един от последните романи на писателя, наречен „Тъжното завръщане“. Тъй че у Настя укрепваше увереността, че Жан-Пол Бризак е руски емигрант. Колкото до изящния френски, на който бяха написани книгите му, може той да е ползвал добри преводачи и редактори. А се крие от журналистите и фотографите, за да не разруши легендата за французина белетрист. Може и от правосъдието да се крие…
— Виктор Алексеевич, трябва да изясним дали Бризак е бил в Русия. Искам да разбера откъде се е появил в главата му този проклет нотен ключ „сол“ със салатен цвят. Ако не вярваме в отвъдни сили и ясновидство, остава единственото обяснение: Вика Ерьомина и Жан-Пол Бризак са били свидетели на едно и също събитие, в което е фигурирала странната картинка. По-късно Ерьомина е сънувала тази картинка, тя се е превърнала за нея в натрапчив кошмар, а Бризак, който не е толкова впечатлителен, я е включил в творческия си арсенал.
Гордеев замислено гризеше рамката на очилата си, докато слушаше Настя. Изглеждаше още по-зле, отколкото преди няколко дни, но в погледа му вече нямаше въпрос.
„Той вече знае“ — разбра Настя. Да, полковник Гордеев вече знаеше или почти знаеше кой от неговите сътрудници прави услуги на престъпниците. Не знаеше само какво да прави сега, как да съчетае служебния си дълг с човешките чувства.