Вратата пак се отвори и на прага застана Игор Лесников.
— Коротков, търся те по всички кабинети, а ти си виснал при Анастасия — укори го той.
— О, за вълка говорехме и ето ти го! — разсмя се Юра. — Тъкмо обсъждахме колата ти.
Игор сякаш не чу тази реплика.
— Рядко те виждам напоследък — обърна се той към Настя. — По-рано по цели дни седеше в кабинета си, а сега постоянно изчезваш някъде. Заради Ерьомина ли?
Настя мълчаливо кимна, не искаше да говори, за да не бъде принудена да изпада в подробности.
— Е, и има ли успехи? Изрови ли нещо?
— На практика нищо. Задръстено дело. Ще го повлачим още до трети януари, да минат двата месеца, и после Олшански ще го прекрати, ще сложи край на мъките ми. Писна ми да тичам насам-натам, аз обичам повече работата зад бюрото.
— Е, това го знаем — засмя се Лесников. — За мързела ти се носят легенди. Аз пък мисля, че ти, Анастасия, будалкаш всички ни.
— Какво искаш да кажеш? — Настя направи кръгли очи и същевременно се опита да надвие внезапния отвратителен студ в стомаха си.
— Искам да кажа, че в службата си четеш френски романи, вместо да си гледаш работата. Какво, ще отречеш ли? Колкото пъти съм надникнал в кабинета ти през последните дни — винаги виждам на бюрото ти книжки с ярки корици и латински буквички. Само недей да ми разправяш, че това ти е нужно за разкриването на убийството на Ерьомина, няма да ти повярвам. Ами ти, Коротков?
— Какво аз? — недоумяващо попита Юра.
— Би ли повярвал, че четенето на френски романи помага в детективската работа?
— Абе знам ли! На Аска може и да помага. Главата й е подредена доста странно.
Вратата отново се отвори, този път влезе Володя Ларцев.
— Охо, пипнах ли ви! Краката хранят детектива, ей, а вие тука си правите седенки под крилцето на Аска.
— Ами ти да не търчиш случайно? — моментално му върна удара Лесников. — И ти си дошъл да се приютиш под същото крилце.
— По работа съм дошъл. Ася, кой номер обувки носиш?
— Трийсет и седми, защо? — слиса се тя.
— Супер! — зарадва се Ларцев. — А имаш ли обувки за ски?
— Не съм имала никога през живота си. Човек трябва да има болно въображение, за да си ме представи на ски.
— Ах, колко жалко! — огорчи се Ларцев. — В часовете по физическо Надюшка започва ски подготовка, а няма обувки. Ланшните й са малки, а да купувам само за една година ще ми излезе солено. Струват луди пари, а за догодина пак ще са й малки. Нали расте! Колко ме е яд да знаеш — въздъхна той, — мислех, че ще ми дадеш назаем, но нали си нямам късмет… Е, какво да се прави. Между другото, Ася, как се разбирате с Костя?
— С Олшански ли? Нормално.
— Не те ли притиска много?
— Не, не съм забелязала.
— Нали знаеш, понякога е грубичък…
— А това го забелязах. Защо, да не се е оплаквал от мен?
— Глупости, много е доволен от работата ти. С какво го предразположи толкова?
— С неземната си красота — отвърна с шега Настя, вече започваше да се нервира.
Всеки от тях по един или друг начин гледаше да насочи разговора към делото за Ерьомина. Какво беше това — обикновен интерес към работата на колегата или нещо друго? И кой проявяваше нездрав интерес? Или всичките? „О, господи! — помоли се тя наум. — Дано си тръгнат, дано ме оставят на мира. Не дай си боже точно сега да се обади някой от моите хора.“
За щастие, когато дойде Андрей Чернишов, кабинетът вече се беше опразнил. По физиономията му Настя разбра, че нещо страшно го е ядосало.
— Искаш ли кафе? — предложи му тя.
— Не искам. Слушай, Каменская, ти може и да си гениална детективка, но защо ме правиш на идиот? Сериозно ли си мислиш, че само ти си умна, а ние имаме по гънка и половина в главите си?
Настя замря от лошото предчувствие, но се постара да запази спокойствие.
— Какво се е случило, Андрюша?
— Какво се е случило ли? Ами това, че се държиш странно. Да, ти си старшата в нашата група, назначи те Гордеев, но това не означава, че имаш право да криеш информация от нас, в частност — от мен.
— Не те разбирам — хладнокръвно отговори тя, почувствала как ръцете й започват да треперят. Хем беше казала на Гордеев, че не може да работи, както той иска.