— Кирюша! — прошепна тихо.
Тутакси откъм антрето се чу леко шумолене, почти нечуто по паркета затропкаха нокти. Овчарката бавно се приближи и седна до дивана, въпросително загледана в Настя.
— Кирюша, страх ме е — все така тихо прошепна Настя, сякаш кучето можеше да я разбере и да отговори нещо.
Всъщност не беше далеч от истината — Кирил наистина беше изключително куче. Андрей предварително бе избрал бъдещите родители на кученцето и търпеливо бе чакал две овчарки с уникални данни по отношение на слуха, обонянието и съобразителността да му дарят желания наследник. Беше треперил над Кирил, беше обучавал това куче, което бе записано в родословната книга с дълго и абсолютно неизползваемо име, и в резултат то, дори да не разбираше човешките думи (освен естествено командите), безпогрешно усещаше интонацията. Впрочем броят на командите, които изпълняваше, беше толкова голям, че напълно заменяше общуването с говор.
— Страх ме е, Кирюша — повтори Настя малко по-високо.
Кучето стана неспокойно, пастта му леко се отвори в беззвучно ръмжене, очите му засвяткаха с лоши жълти пламъчета. Настя беше чела някъде, че при страх, както и при други отрицателни емоции, бъбреците интензивно изработват адреналин и животните усещат неговата специфична миризма, за да реагират моментално на уплашен човек. „Той разбира, че ме е страх“ — помисли си тя.
— Какво ще правим сега? — продължи Настя, като се стараеше да говори по-уверено, за да притъпи страха. — Дали да не зарежем всичко и да си живеем спокойно? Как мислиш, Кирюша? Вярно, татко Льоня още си го бива, на петдесет и седем е, от нищо не боледува, спортува, двайсет и пет години е работил в следствените органи, не е толкова лесно да се справят с него. Но той не ми е чужд човек, обичам го, много съм привързана към него, той напълно замести истинския ми баща. Имам ли право да рискувам?
Запали лампата и бавно се заразхожда напред-назад, отпуснала рамене и тътрейки нозе в меките чехли. Седналият неподвижно — като статуя — Кирил напрегнато наблюдаваше движенията й.
— Имам си и Льошка, един разсеян заплес, талантлив математик, но ужасно наивен и доверчив. Ще го измамят и ще го вкарат в капан като две и две четири. И Льошка ми е много скъп, познавам го още от училище, той ми беше първият мъж, за малко да му родя дете. Той ми е единственият близък приятел, защото аз, Кирюша, си нямам нито една приятелка. Странно, нали? Може и да не обичам Льошка със страстната любов, за която пише в книгите, но сигурно аз просто не съм способна на такава любов. Обичам го колкото умея. Вярно, понякога прави едни забежки по посока на ярките гърдести брюнетки, но това трае от два часа до два дена, а после той се връща при мен, защото ни е добре двамата и ни е зле с всички останали. Е, няма да си кривя душата, имала съм и други мъже, в един от тях дори бях влюбена до нещо като безумие. Но въпреки това Льошка винаги е бил и си остава най-близкото ми същество. Между другото никой никога не би се грижил за мен така, както го прави Чистяков, когато съм болна. А аз, Кирюшенка, понякога боледувам доста тежко, имай го предвид. Навремето получих една травма на гърба и сега, вдигна ли нещо тежко, той надава ужасен писък. Тогава лягам на пода, защото не мога да лежа на мек диван, и тихо умирам. А Льоша ми бие инжекции, готви, помага ми да ставам и изобщо изпълнява функциите на медицинска сестра. В такива дни се преселва при мен, макар че живее и работи в Подмосковието и трябва да пътува от тук до работата си два часа и половина. Но нито веднъж не се е оплакал и нито веднъж не е отказал да ми помогне. Та какво мислиш, Кирюшенка, имам ли право да рискувам Льоша Чистяков?
Ритмичното ходене и укрепващият звук на собствения й глас успокоиха Настя. Треската, която я бе затресла й мина, тя дори се постопли, ръцете й вече почти не трепереха. Погледна внимателно кучето и се убеди, че и то е много по-спокойно. „Добре — помисли си удовлетворено. — Значи наистина успявам да се овладея. Кирил усеща това.“
Настя рискува да разшири сферата на активността си и отиде до кухнята. Кучето незабавно я последва, седна до вратата и отново замря като изваяно.
В три часа през нощта Настя най-сетне успя да хапне и да пийне прясно кафе, към четири дотолкова нахрабря, че стоя двайсет минути под горещия душ. Към шест сутринта събра от бюрото изписаните и надраскани с неразбираеми заврънкулки листове хартия, накъса ги на ситни парченца и ги изхвърли в кофата за боклук. Кирил кротко лежеше в краката й, отпуснал нос върху мекия пантоф, и с целия си вид сякаш казваше: „Ето, сега си напълно спокойна, не миришеш на страх и аз вече не се нервирам. Тъй че дори мога да лежа до тебе.“