Тя погледна часовника. До идването на Андрей Чернишов оставаха малко повече от четирийсет минути. Настя отиде до огледалото и намигна на отражението си. Вече знаеше какво да прави.
Глава 8.
Василий Колобов нетърпеливо отвори плика и извади от него писмото, написано на машина:
„Позволяваш си много да приказваш. Имаш къса памет, Колобов. Ако не искаш да повтаряме изучения материал, ела утре, двайсет и трети декември, на известния ти адрес в единайсет и половина вечерта. Съобщиш ли на милицията — няма да стигнеш до мястото.“
Колобов бавно прибра писмото в джоба си и се качи с асансьора до своя апартамент. Пак се хванаха за него! Защо пък ще ходи? Не, по-добре да иде, не му се ще „да повтаря изучения материал“. Тия гадове бият лошо.
Полковник Гордеев извика в кабинета си Селуянов.
— Николай, трябва ми едно тихо тъмно място в района на Савьоловската гара.
Навремето Коля Селуянов бе дошъл на работа в милицията, подчинявайки се на внезапен и абсолютно необясним порив. Преди това още от дете бе мечтал да стане градостроител, в главата му се раждаха идея след идея за усъвършенстване на строителния план на Москва, така че на всички да бъде удобно: и на пешеходците, и на шофьорите, и на дечицата, и на пенсионерите, и на домакините. Познаваше родния си град като собственото си жилище — всяка уличка, всеки двор, всяко кръстовище, на което в натоварените часове ставаха автомобилни задръствания. Тези знания му бяха много полезни в работата и ги използваше не само Селуянов, но и всичките му колеги.
Коля се замисли, после придърпа лист хартия, взе химикалка и започна бързо да чертае схема.
— Ето тук има хубаво място — сложи кръстче на чертежа, — на около седем минути пеша от гарата. Там има арка и задънен двор, сградата е в капитален ремонт, няма обитатели. Има едно и тук — на схемата се появи второ кръстче, — и то е тихо и безлюдно, особено нощем. Ориентирът е вестникарската будка, след пет метра завиваш наляво и веднага зад ъгъла има три сергии. Разположени са много удобно, откъм фасадата изглежда, сякаш са долепени една до друга, а отзад се вижда, че между тях има пространство. Нощем не работят естествено. Достатъчно ли ви е това или да потърся и други места?
— Дай още две за всеки случай — помоли го Гордеев.
След като освободи Селуянов, полковник Гордеев повъртя в ръцете си чертежа с четирите кръстчета и недоверчиво поклати глава. Да, беше одобрил плана, който му предложи Каменская, но не защото той му се видя връх на съвършенството, а защото не можеше да й помогне с нищо друго. В плана имаше очевидни недоглеждания и слаби места, самата Анастасия ги виждаше, но нямаше с какво да запуши дупките: твърде малко сътрудници можеше да привлече. Постоянно изтичаше информация по делото на Ерьомина, това можеше да се предотврати само по един начин: с ограничаване на хората с достъп до нея.
Виктор Алексеевич наблюдаваше с болка как се руши всичко, което настойчиво и с любов бе създавал дълги години: колективът, в който нямаше универсални специалисти, но пък имаше стабилни професионалисти, всеки със свой талант, и тези таланти служеха на общото дело и в полза на всички. Ако можеше например да включи в делото Володя Ларцев, той щеше да намери начин да развърже езика на Василий Колобов и да изтръгне от него истината за побоя, за който той упорито мълчеше. Ако можеше, както преди, да остави Анастасия да върши аналитичната работа и да й даде възможност хубаво да помисли, тя непременно щеше да изобрети нещо остроумно и изящно, а обаятелният, контактен и пъргав Коротков и строгият, красив интелектуалец Лесников щяха да разиграят по неин сценарий блестящ и убедителен спектакъл, след който вместо аплодисменти и цветя, върху тях щеше да се изсипе дъжд от информация. Ако… Да можеше… Не може. Засега не може.
Гордеев вече знаеше кой от неговите сътрудници е във връзка с престъпниците, но нещо му пречеше да сложи край на мъчителната ситуация. И въпросът не беше само в състраданието, емоциите и сърдечната болка. Виктор Алексеевич не можеше да се отърве от чувството, че в тази работа всичко не е толкова просто, че зад единичното предателство се крие нещо по-голямо. Нещо по-сложно и по-опасно.
Имаше още едно нещо, което го смущаваше в плана, предложен от Каменская. Гордеев изискваше от своите сътрудници безпрекословно спазване на изискванията на закона. Той не би могъл да каже с ръка на сърцето, че правовото му съзнание протестира срещу не съвсем законните действия, към които често прибягват оперативните работници при разкриването на престъпления. Това беше повсеместна и повседневна практика, доколкото Житената питка знаеше от работата си в милицията, а той работеше тук вече трийсет години. Въпросът беше в друго. Виктор Алексеевич нагледно виждаше как безнаказаното използване на незаконни методи довежда до намаляване на професионализма, до загуба на изобретателност при разработването на оперативни комбинации. Така де, защо да се мъчат да изучават системите на заключване и принципите за подбор на ключове, след като всяка врата може да се отвори с лост или чук? А в недалечното бъдеще ги очакваха адвокати, допускани до заподозрения от момента на задържането, както и далеч не послушни прокурори и съдии, които постепенно се освобождаваха от гнета на статистическите показатели и от страха пред партийните репресии. Гордеев бе предвидил тази перспектива преди много години, още в самото начало на демократизацията, и бе започнал да събира, без бързане и внимателно, екип, който ще може да се научи да работи в новите условия. Екип, който, усвоил веднъж завинаги, че изискванията на закона са свети и ненарушими, ще съумее да изгради професионален потенциал, достатъчен за успешна работа, ще съумее да измисли и реализира нови похвати и методи за разкриване на престъпления. Екип, който ще може да използва и психологията, и топографията, и физическите си данни, и интелекта, и какво ли още не… Само не и нарушаването на закона.