В плана на Каменская нямаше никакви очевидни нарушения. Но Виктор Алексеевич подозираше, че Настя не му е казала всичко. Тя безспорно не би излъгала началника си пряко, но… Хитра е тая гяволица!
Анастасия.
Настася.
Стасенка…
Настя с наслада лапаше сготвената от Льоша вечеря. Дали пък да не се омъжи за него в края на краищата? Защото той отдавна го иска. Колко е хубаво, че го има на този свят!
— Вкусно ли е? — попита Чистяков, усмихнато наблюдавайки приятелката си, която демонстрираше завиден апетит.
— Невероятно! — искрено отговори тя. — Льошенка, нали не ми се сърдиш, че те измъкнах от къщи посред седмицата?
— Доколкото разбрах, имаш неприятности — предпазливо отвърна той. — Май си сменила бравата.
— Аха. Настъпила съм някого по мазола и се опитват да ме сплашат. Не ми се искаше да оставам нощем сама, поне през близките няколко дена. Исках да те помоля. — Тя се запъна.
— Помоли ме, не се стеснявай — окуражи я Льоша. — Ти си ми девойка скромна и неособено нахална, няма да поискаш купища злато.
— Не би ли могъл да се освободиш от работата си за няколко дена и да постоиш тук? Много ми е нужно, честна дума.
— Мога, разбира се. Аз само за тебе съм Льошка, а в работата си между другото съм професор Чистяков. Полагат ми се библиотечни дни, сто пъти съм ти казвал.
— А с колко такива дни разполагаш? С един? С два?
— Моите дни, слънчице, всичките са библиотечни и само един е присъствен. Така че инструктирай ме как и какво трябва да правя и аз ще изпълня всичко с математическа точност.
— Инструкцията е само една — да вдигаш телефона. В никакъв случай не ме викай, ако съм вкъщи. Казвай, че съм в банята, в тоалетната, у съседката, на покрива, ако щеш — само не ме викай да говоря. Питай кой се обажда и на кой номер да се обадя, нищо повече.
— А не е ли по-просто да казвам, че те няма?
— Не, това не може. Ако някой сериозно се интересува, той със сигурност ще знае, че вече съм се прибрала. Той изобщо не бива да подозира, че се крия или се измъквам. Още веднъж ти повтарям, Льошенка, не питай какво да ми предадеш. Само номера на телефона.
— Разбрах. Телефонът ти се подслушва, така ли?
— Много е вероятно.
— Да-а, драга моя — проточи Льоша, — лоша ти е работата. Как се докара дотам, а?
— Ами на, така. И се страхувам, че и по-лошо ме чака.
Василий Колобов свали рамата, заключи и прикрепи към стъклото обява, написана на ръка: „Почивка от 23:00 до 24:00“. До мястото, където му бе наредено да се яви в единайсет и половина, можеше да стигне с автобус за десетина минути, но вечер градският транспорт се движеше на големи интервали, а Колобов не искаше да закъснява, за да не разгневи хората, които веднъж го бяха били жестоко. По-добре в такава ситуация да отиде по-рано и да почака.