Заключи павилиона и тръгна към автобусната спирка, но преди да стигне до нея, чу зад гърба си тих глас:
— Браво, Вася, дисциплиниран си. Не се обръщай. Върви направо, към подлеза.
Заболя го тила, подмишниците му се изпотиха. Опряха в гърба му нещо кораво, точно между ключиците. Той покорно тръгна към подлеза, слезе по стълбите и по подземния тунел се насочи към отсрещната страна на шосето. Както винаги, в подлеза нямаше осветление. Колобов не чуваше стъпки зад гърба си, слухът му долавяше само равномерно дишане, а и гърбът му постоянно усещаше натиска на нещо, което му приличаше на пистолетно дуло.
Когато излезе на улицата, чу следващата команда:
— Наляво, завий зад ъгъла. Бавно. И не се обръщай. Сега в безистена.
Срещу него идваха две масивни фигури. В непрогледния мрак не можеше да види лицата им, в нито един от прозорците гледащи към двора, не светеше. Фигурите приближиха плътно до него.
— Е, какво, Васенка, ще си поговорим ли?
— Нищо не съм направил — отчаяно проговори Колобов. — На никого нищо не съм казал. Какво още искате от мен? Защо не ми вярвате?
— А защо трябва да ти вярваме? Веднъж вече ни излъга — спокойно каза по-ниският.
— Истината ви казах. Не съм виждал Вика на гарата в онзи ден, кълна ви се! Не знам какво ви е наприказвала, не знам защо го е направила, но не съм я виждал!
— Внимавай, Колобов, днес ще ти повярваме, а виж, за утре ще си помислим. При ченгетата имаме наши хора и ако си се изтървал за Вика и за нас, нали знаеш какво те чака? По-добре си признай веднага, тогава просто ще те натупаме. Но научим ли, че ни лъжеш, ще те убием. Е, ще кажеш ли нещо, Васенка?
— Кълна ви се, кълна ви се! — Колобов почти се разплака от безсилие. — Можете да ми вярвате, нищо не съм казал на ченгетата.
— Ами за Вика?
— Абе не съм я виждал, не съм, не съм! Излъгала ви е, за да се подсигури, не разбирате ли?
— Добре де, Васенка, върви си по живо, по здраво. Обаче да внимаваш, ей…
С подкосяващи се крака Колобов излезе от безистена и пое към гарата.
На сутрешната оперативка полковник Гордеев за пръв път от месец и половина повдигна въпроса за работата по делото за убийството на Виктория Ерьомина. Всички негови подчинени виждаха, че, от една страна, това дело ни най-малко не вълнува началника, но, от друга, той беше крайно недоволен от липсата на резултати.
— След десет дни изтича двумесечният срок на предварителното следствие — изрече хладно. — Каменская, докладвай какво е направено.
Настя с безцветен тон описа общата картина, като се стараеше да не заостря вниманието върху очевидните пропуски.
— Току-що получихме информация, че Ерьомина е оставила в жилището на Карташов бележка, обясняваща за къде и защо заминава. Казала е това на своя приятелка, която до вчера лежеше в родилен дом за задържане и не е знаела нищо за смъртта на Ерьомина. Щом научила, веднага ни съобщи за бележката. На нея самата Ерьомина не обяснила нищо, само й казала, че е написала на Карташов бележка и я е оставила на място, където той непременно ще я намери, ако нещо се случи с нея. Карташов, изглежда, нищо не знае за бележката, или поне не ни е казал за нея. За съжаление сега Карташов не е в Москва, заминал е за няколко дена. Щом се върне, ще направим обиск в жилището му, въпросът е съгласуван със следователя.
— Кога Карташов ще се върне в Москва? — попита Гордеев.
— Вдругиден.
— Внимавай, Анастасия, не протакай нещата. Много бавно работиш, сроковете изтичат, а делото не помръдва, никакви резултати, само приказки. Ето, и сега пак два дена протакане… Лошо. Много лошо.
— Ще се старая, Виктор Алексеевич.
— За къде е заминал този художник?
— За Вятка.
— Защо не помолим местната милиция да го намери и разпита? Току-виж, спечелили сме време — невинно предложи полковникът.
— Следователят е категорично против. Настоява да изчакаме Карташов да се върне — твърдо отговори Настя.
— Е, той си има своите основания — въздъхна Гордеев. — Между другото, Каменская, годината свършва, а ти още не си си направила диспансерните прегледи. Още утре отиваш в поликлиниката.
— Ще ги направя, Виктор Алексеевич, само че не утре. За утре съм планирала… — подзе Настя, но Гордеев рязко я прекъсна:
— Твоите планове не ме интересуват. Лично в моите планове не влизат ежедневните разправии с поликлиниката. Правилата са еднакви за всички. Ако обичаш, утре обиколи всички лекари и без служебната бележка, че си направила прегледите, не ми се появявай тук. До вечерта бележката трябва да бъде на бюрото ми. Ясно?