— И защо този твой благодетел не е дошъл лично, щом като тука има какво да се вземе? Защо е дал ключовете на тебе?
— Спешно му трябвали пари, за да замине. А и не беше крадец, то си личеше от пръв поглед.
— А ти значи си крадец?
— Аха — потвърди момчето, вперило в Борис честни очи. — Слушай, пусни ме, а? Хайде да се разделим по живо по здраво.
— Аха, веднага съм те пуснал, как не! — И Карташов отново го удари. — Къде са ключовете?
— В джоба ми.
Борис бързо претърси джобовете на якето, с което бе облечен Бияча, и измъкна ключовете, окачени на ключодържател.
— Ах ти, псе такова! — просъска той. — Та това са ключовете на Вика. Ти ли я уби? Казвай, ти ли уби Вика?
— Абе не познавам никаква Вика! — изврещя момчето и безуспешно се помъчи да избегне поредния удар. — Ти да не откачи? Нали ти казвам, купих ги тия ключове…
Нов удар не го остави да се доизкаже. Разбитата устна кървеше все по-силно, лицето му съвсем пребледня.
— Защо убихте Вика? Какво ви е сторила? Казвай! Казвай, животно такова! — повтаряше Борис и методично нанасяше удари по болезнените точки, докато момчето рухна по лице върху холовата масичка, вкопчен в полираната й повърхност.
Художникът замислено постоя над него, после отиде в банята, затвори вратата и започна грижливо да си мие ръцете със сапун. От стаята дочу стон, после звук от тежки, неуверени стъпки. Най-сетне бравата изщрака. Той се избърса с пешкира, бавно излезе от банята и след като се убеди, че гостът се е изпарил, угаси лампата в стаята. Това беше уговореният сигнал.
Не минаха и няколко минути, когато в апартамента пристигнаха следователят Олшански, експертът криминалист Зубов, Настя и две поемни лица.
— Къде? — попита само Константин Михайлович.
— В стаята — също тъй кратко му отговори Борис. — Фотьойлът, чашата, масата, както ме помолихте. Дори ръкавиците си е забравил.
— Много добре — потри ръце Олшански. — Вървете с Каменская в кухнята и не ни пречете.
— Простихте ли ми вече? — попита Борис и сложи пред Настя чашка горещо кафе.
— Не съм ви се сърдила.
— Не се изразих правилно. Вие ме подозирахте. Не отричайте, беше очебийно. Не ме ли подозирате вече?
— Не — усмихна се Настя. — Сега знам, че нямате отношение към смъртта на Вика.
— Ами тоя хлапак има ли отношение към убийството?
— Не знам. Може би. Ключовете на Вика бяха у него, а аз не вярвам в баснята, която ни разправи, как се бил сдобил с тях.
— Радвам се, че станахме съюзници.
— Защо?
— Вие още тогава, първия път, много ми харесахте. Спомняте ли си, когато влязохте и избухнахте в смях, защото се оказа, че двамата сме облечени абсолютно еднакво? Тогава си помислих: „Ето един човек, който предпочита простотата и удобството.“ И аз съм такъв. Това понякога направо вбесяваше Вика, особено я отвращаваха вечните ми маратонки. Сто пъти й обяснявах, че по нашите кални улици няма смисъл да се ходи с обувки от естествена кожа, инак само след седмица трябва да ги изхвърлиш на боклука. А пък неща като удобство в ущърб на елегантността изобщо бяха недостъпни за разбиранията й. Затова когато видях, че сте облечена също като мен — топло и удобно, веднага усетих сродната душа у вас и ми станахте симпатична. А вие не ми повярвахте и започнахте да ме подозирате…
— Стига, Борис, забравете за това. Такава ми е работата. Защото аз никак не исках да ви подозирам, и вие ми харесахте. Но в нашата работа личните чувства зле се съчетават със служебните съображения.
— Винаги ли е така? — попита Карташов и внимателно погледна Настя, сякаш разбрал, че зад думите, отнасящи се лично за него, се крият някакви други мисли.
— Невинаги — въздъхна тя, — но често. За съжаление. Нашата работа много прилича на театър, ще знаете.
— На театър ли? — учуди се художникът. — Защо?
— Налага се да се преструваме. Дори не да се преструваме, а… По-скоро да възпираме истинските си чувства. Трудно е за обясняване. Ето например вие можете да обичате едни възложители и да не обичате други, с едните да разговаряте любезно и да изпълнявате всички техни желания, а с другите да разговаряте остро и да бъдете неотстъпчив. Те могат да ви се сърдят, да ви смятат за невъзпитан и труден човек, но нали светът не рухва за никого, ничия съдба не се прекършва. Така че вие можете да си оставате какъвто сте и да живеете в съгласие със собствените си вкусове. А ние, поддадем ли се на своите вкусове и емоции, можем да направим грешки, които ще се превърнат за някого в катастрофа, в житейски крах. Единствено в учебниците престъпникът е лош, а на потърпевшия може само да се съчувства. В действителност има такива престъпници, че от жал към тях ти се къса сърцето, а понякога срещаш такива потърпевши… неприятни е меко казано: нито будят съчувствие, нито ти се иска да им вярваш, а пък някои са си направо за затвора. Та представете си какво ще стане, ако започнем да вярваме само на хора, които са ни симпатични, и да не вярваме на всички, които не ни харесват. Тогава ще търсим заподозрените само сред хората, които са ни неприятни, предварително изключвайки от кръга на възможните престъпници онези, към които изпитваме симпатия. Представяте ли си колко престъпници ще останат на свобода? И колко невинни могат да пострадат?