— Не предполагах, че това ви причинява психологически дискомфорт — внимателно забеляза Карташов. — Това, за което говорите, е достатъчно очевидно, но на мен никога не ми е хрумвало, че служителите на милицията може да страдат заради такива неща.
— Това не хрумва на никого — отчаяно махна с ръка Настя. — Може би именно защото е прекалено очевидно. Аз понякога ходя в един театър да гледам репетициите на мой познат. Той постоянно се бори с обстоятелството, че някои актьори не могат да скрият личното си отношение към персонажите. Когато го посъветвах да покани в трупата психолог, той ме погледна, като че съм душевноболна. И през ум не му минава, че човекът не е автомат, който може според нуждите да се включва и изключва. Някои го правят с лекота, а някои изобщо не съумяват да забравят какви са всъщност. Никога ли не сте се замисляли, че всяка добре изиграна роля е не само чудо на превъплъщението, но и пречупване на собствената индивидуалност?
— Някак не съм се замислял за това.
— Но е така. А всяко пречупване, макар и доброволно и щедро възнаградено от успеха и признанието, в действителност е една травма, след която човек трябва да се възстановява. Нима някой помага на актьора за това? Не. И на нас никой не ни помага. И никой не ни подготвя за това. Обаче колко се приказва какви жестоки, бездушни или в краен случай равнодушни хора били служителите на милицията! Ами как да не се получи такава деформация? За физическото оцеляване се разработват цели томове инструкции по техника на безопасността. А за душата, както винаги, забравят.
В кухнята дойде експертът Зубов, вечно намръщен и недоволен от нещо, но прецизен и педантичен. Събрани с Олшански, двамата представляваха взривоопасна смес. Следователят ценеше експерта и много обичаше да работи с него. Зубов обаче не можеше да понася Константин Михайлович заради постоянните му подсказвания и указания, без които той работеше не по-зле. Разбира се, дълбоко в душата си Зубов признаваше, че Олшански наистина е прекрасен криминалист. Ах, да не бяха неговата натрапчивост и началническият му тон…
Настя погледна Зубов и си помисли, че той скърца не само със зъби, но и с всичките си кокали и стави.
— Олшански нареди да ти предам, че можеш да се чувстваш свободна — обърна се той към Настя, презрително изкривил устни при думата „нареди“. — Така че не ни чакай, ако не ти се стои.
— Много ли работа имате още?
— Разполагаме с пълен джентълменски комплект: пръсти, обувки, кръв, слюнка, миризма, микрочастици. Сигурно ще се мотаем още цял час, ако не и два. — Зубов извади запалка и запали цигарата си, после се обърна към Борис: — Благодаря ви, че сте постъпили, както ви помолих. Много сполучлива работа. Масата и чашата са просто стерилни, цяло удоволствие е да се работи, никаква излишна мръсотия.
Настя неохотно се надигна от стола. След няколкото часа чакане навън едва сега се беше постоплила.
— Аз май ще си тръгвам. Късно е вече.
В антрето Карташов бързо завинти крушката, грижливо развинтена в очакване на посетителя. Вече до вратата, Настя изведнъж се спря.
— Борис, не бихте ли могли да ми помогнете?
Настя окончателно изгуби съня си. Както лежеше в леглото до Льоша, тя бавно правеше равносметката си и се готвеше за утрешния ден. Жалко, че спектакълът, разигран в жилището на Карташов, не донесе резултатите, на които се бе надявала. Наистина там бяха останали повече от достатъчно следи, за да може при необходимост да се докаже присъствието в апартамента на човека, чиято самоличност те установиха буквално след един час. Сега ще го следват по петите и още утре ще станат ясни поне някои от връзките му. Но на провокацията на Борис, който го бе обвинил в убийство, гостът не се поддаде. Владее се прекрасно, подготвен е много добре, защото веднага се е представил за крадец, въпреки внезапното нападение от страна на стопанина на жилището, и нито веднъж не е отвърнал на удара с удар, макар че мускулатурата му според Борис била твърде впечатляваща. А и тренингът си е казал думата: пребитият „крадец“ нещо подозрително бързо се е оборавил, толкова бързо, че е успял да се измъкне от жилището, без да вдигне никакъв шум. Какво пък, и липсата на резултат е някакъв резултат. Нищо, че този Бияч е успял да скрие истинското си лице и не е издал хората, които са го изпратили — само от този факт можем да извлечем достатъчно информация. Не може всичко да се получава леко и просто като блъфа с Василий Колобов, който от уплаха вярва на всичко. Пък и късметът си изигра ролята, нали с писмото, изпратено до Колобов, стреляха напосоки. Впрочем не, не е точно така. Както и да бе реагирал на писмото, това пак щеше да е един вид информация. Той би могъл например изобщо да не се уплаши, да изхвърли писмото в кошчето за боклук и никъде да не отиде в определеното време, това щеше да означава, че хипотезата на Настя не е вярна. Или би могъл да се уплаши толкова много, че да дотърчи в милицията и сам да си каже кой го е бил след убийството на Вика Ерьомина и защо. Но Колобов направи това, което направи, и сега тя, Настя, знае, че Вика е казала на убийците си, че Василий Колобов я е видял заедно с тях на Савьоловската гара. А трупът й беше намерен в района на „75-и километър“ по Савьоловския път…