— Не обичам да ме плашат. Вече достатъчно съм наплашена и не искам да слушам поредните ужаси, с които искат да ме разтреперят.
— Нещо не те разбирам, Настюша. Какво си решила? Да си криеш главата в пясъка като щраус ли?
— Нищо не съм решила. Те искат да изгубя почвата под краката си. Добре, нека си мислят, че са успели, че примирам от страх, че съм получила нервно разстройство. Какво ново ще ми кажат? Предпочитам да не го чувам. Ще взривят колата само ако не изпълня исканията им, инак това си губи смисъла. Ето защо не им давам възможност да кажат какво искат от мен.
— Не ми се вижда много умно — каза със съмнение Льоша. — Нали могат да те спрат на улицата! Какво ще правиш тогава? Ще кажеш, че не си ти и изобщо си у съседката? Глупаво е някак.
— Знам ли, Льошенка. Няма да ме спрат на улицата, опасно е. След такава среща можем да ги проследим, те прекрасно разбират това. Единственото, което не оставя следи, е обаждането по телефона. И то непременно нощем, та да е по-страшно. И от телефон автомат, та на определителя да не излиза номер, ако имам такъв определител. И не повече от три минути, за да не ги засекат, ако все пак съм се оплакала на началника и телефонът ми е включен на „проследяване“.
— Слушай, наистина ли никак не се страхуваш от тях?
— Страхувам се, и още как, мили — горчиво се усмихна Настя. — Не се страхуват само умствено непълноценните хора, защото не могат реално да оценяват опасността и не разбират какво е животът и колко страшно е да го загубиш. Нормалният човек трябва да се страхува, ако има инстинкт за самосъхранение. А пък аз съм си ужасна страхливка, нали знаеш? Угаси лампата, ако обичаш.
— Защо?
— Може да наблюдават прозорците. Нали спя, съгласно гореизложената легенда.
— Е, ти спиш, но нали мен ме събудиха! — възмути се Льоша.
— Недей да спориш, слънчице — уморено каза Настя. — Угаси лампата, можем да си приказваме и на тъмно.
Тя легна, сви се на кълбо и се притисна до рамото на Льоша. Той я галеше по главата и гърба, успокояваше я, приспиваше я, разказваше й нещо шепнешком. Най-сетне призори тя успя да задреме.
Стегнатият като спортист чичо Коля гледаше късо подстригания на „канадска ливада“ младеж снизходително усмихнат и святкайки с железните си зъби.
— Не се тръшкай, Саньок, ти нямаш никаква вина. Случва се.
Той си наля чаша минерална вода и я изпи на един дъх. Саньок наистина не е виновен. Виновен е оня дърт пръч Арсен, дето сляпо се доверява на „своите хора“ и не си е направил труда да се подсигури, да провери получената информация. Изпълнението на задачата се провали, ще трябва да търсят други начини, например да пробутат на художника привлекателна мацка, та тя да потършува в дома му. Защото на художника очевидно му е слаб ангелът, погребал-непогребал едната красавица, вече така се е залюбил с друга, че е принуден да се крие от нея. Виж го ти Борис Григориевич, виж го ти неутешимия вдовец!
— Ако знаеш колко ми се искаше да го цапардосам, както си знам! — въздъхна Саньок толкова жално, че чичо Коля не можа да сдържи смеха си.
— Браво на тебе, Саньок — одобрително каза той, — крадецът си е крадец. Трябваше да го убедиш, че си безобиден, неопитен обирджия. Не биваше да се биеш.
— Да-а, не биваше бе — продължи да хленчи Саньок. — Знаеш ли той как ме пердашеше! Трениран е, гадината, знае всички точки. За малко да изгубя съзнание.
— Точно затова я. Щом е трениран, за нула време щеше да схване, че не си никакъв крадец, а професионален бияч. Стига си се вайкал! Чудя ви се на всички: яки момчета, а по характер сте направо бестужевски госпожици.
— Какви, какви? Какви госпожици?
— Необразован човек си, Саньок — въздъхна чичо Коля. — Поне буквите спомняш ли си още?
— Какви букви?
— Азбуката. Кога за последен път си държал книга в ръцете си?
— Стига де, чичо Коля, не се подигравай. И без това ми е криво.
— Криво ли? — Чичо Коля повиши тон и удари с длани по масата. — Ах, боже мой, каква нежност при нашата бедност! Размазали му физиономията и не му позволили да си го върне! Ще търпиш! Вършиш си работата, за която ти се плаща. Ако не ти харесва, моля — друм! Само че имай предвид: вече никой няма да те покрива. Колко покойника лежат на съвестта ти, а? Докато сме около господаря, можеш да спиш спокойно. Тръгнеш ли си — край с тебе. Така че избирай.
— Ами аз съм избрал вече…