— Тогава няма да се оплакваш и да хленчиш.
— Ами яд ме е… Всеки ден ходя във фитнеса, напомпвам се, мятам гири… и за какво? Някакъв си цапач да ме пердаши, като че съм парцалена кукла?
— Ох, Саньок, зле си с мозъка. Самолюбието ти обаче е до небето. Виж Славик: опитен автомобилен състезател, шампион, ама на, като му забраниха временно да кара кола — ходи си пеша като поп. И не хленчи. Защото разбира, че работата си е работа. И ти се постарай да разбереш.
— Добре, не ми се карай. Разбрах.
— Ха така те искам — с облекчение се усмихна чичо Коля.
Той пусна момчето да си върви и дълго седя неподвижно в стайчето зад физкултурния салон. Погледна часовника си — десет и двайсет и пет. След две минути може да се обади. Чичо Коля придърпа телефона по-близо, вдигна слушалката и бавно започна да набира номера. След като завъртя шайбата за последен път, натисна с пръст вилката и не я пусна, докато на циферблата на електронния часовник не се появиха цифрите 22:27. Оттатък не вдигаха. Чичо Коля наброи седем дълги сигнала и затвори. Отново набра номера, този път изчака пет сигнала и пак набра. Три дълги сигнала. Това е. Вече може да не върти. Комбинацията от седем, пет и три сигнала означаваше, че задачата не е изпълнена и са се появили усложнения, които обаче не налагат спешна намеса.
Той грижливо угаси лампите във всички помещения, заключи вратите и си тръгна за вкъщи.
Когато чу телефонното позвъняване, един човек в инвалидна количка взе химикалка и започна внимателно да нанася в бележника си данните: номера на телефона, от който се звънеше, точния час, броя на сигналите. След известно време ще му се обадят, отначало с шест сигнала, после с три, после с единайсет и чак на четвъртия път той може да вдигне слушалката. Категорично му бе забранено да отговаря на други телефонни обаждания. Човекът в количката изпълняваше безупречно всички инструкции, защото разбираше колко важна и отговорна е задачата му.
Беше на трийсет и четири години, от които почти десет беше прикован в количката. Цял живот бе обичал техниката, радиоапаратурата, с удоволствие се занимаваше с микросхеми. Завърши институт по електронна радиотехника и автоматика и за да осъществи старата си мечта, се записа в техническия факултет на Висшата школа при КГБ, но не успя да започне обучението си. Заедно с родителите и баба си претърпя автомобилна катастрофа, в която загинаха всички освен него. От този ден негова съдба станаха самотата, инвалидната количка и патериците, с които той, макар и с огромни усилия, можеше да се движи из къщи.
Когато се съвзе след шока, причинен от рязката промяна в живота му, той се постара да се стегне и да се върне към любимите си микросхеми. От дете обичаше шпионските романи и започна да изобретява разни хитри машинки. Много му се искаше да бъде полезен, да служи за укрепване сигурността на отечеството и един прекрасен ден, надвил плахостта си, написа писмо до КГБ, в което предлагаше да запознае специалистите с изобретенията си. Ето защо никак не се учуди, когато при него дойде човек от Комитета и му предложи да работи за благото на родината.
— Очевидно сте акуратен и точен човек — поласка го кагебистът — и именно тези качества са ни много необходими, за да подсигуряваме дейността на контраразузнаването. Нали разбирате колко врагове изпращат чуждите разузнавания в нашата страна и колко неустойчиви граждани вербуват. За да защитим сигурността на нашата родина, ние заобикаляме всички тези хора с наши контраразузнавачи. И именно за да могат контраразузнавачите да работят в пълна безопасност и враговете да не ги разкрият, ние трябва да създаваме система за сигурна безконтактна връзка. Разбирате ли ме?
Той разбираше естествено. За делниците на контраразузнавачите и за вражеските попълзновения бе прочел цял тон книги. И естествено с радост се съгласи да помага на кагебиста.
Функциите му бяха прости, но изискваха внимание и точност. Да записва часа на обажданията, броя на сигналите и номера на телефона, който се появяваше на определителя. Това беше. В строго определен час и със строго определена последователност на сигналите му се обаждаше същият онзи кагебист и инвалидът му докладваше какви позвънявания е получавал и кога.
Условието за добре платената работа за благото на родината бе пълната изолация на инвалида. Всеки ден хора на кагебиста му носеха продукти, лекарства и всичко необходимо. Ако се чувстваше зле, същият кагебист му изпращаше лекар. Ако трябваше да купи нещо, всичко най-висококачествено му се доставяше вкъщи веднага след първото поискване. Носеха му книги — както художествена литература, така и специални, по радиотехника, детайли, инструменти, прибори, всичко необходимо, за да може да се занимава с любимата си работа и да не се чувства лишен от каквото и да било. Единственото, което му забраняваха, бе да общува с други хора освен кагебистите. Инвалидът дори не знаеше номера на телефона си, за да не се съблазни да го даде на някого.