Не знаеше и не можеше да знае, че в КГБ се бяха посмели на писмото му и го бяха изхвърлили в коша. И само един служител грижливо оглади смачканите листове и реши да използва болния човек за своите цели, които нямаха нищо общо със сигурността на страната. Не знаеше също, че няколко пъти годишно номерът на телефона му се променяше.
Вършеше работа, която му харесваше, вярваше, че е полезен, и беше щастлив.
Глава 9.
Точно в осем сутринта Настя Каменская отиде в поликлиниката на Градското управление на вътрешните работи. За разлика от друг път, днес тя беше облечена в яркочервено дълго, подплатено с пух яке, а главата й красеше огромна пухкава шапка от сребърна лисица.
Отиде при гишето на регистратурата, взе медицинския си картон, остави якето и шапката на гардероба и се качи на третия етаж в диспансерния отдел. След като получи всички талони и направления, Настя отиде при стълбището, което водеше към резервния изход. Там я чакаше Чернишов с голяма чанта от тънка синтетична тъкан. Тя млясна Андрей по бузата, без да продума, взе чантата и влезе в дамската тоалетна, а след десет минути излезе със силно гримирани очи и разкопчано тъмно палто, изпод което ослепително просветваше снежнобяла лекарска престилка. На врата й висеше фонендоскоп, а в ръката си държеше купчинка медицински картони. Забележителната чанта от тънък плат сега беше в джоба на палтото, сгъната на миниатюрно пакетче.
Настя слезе по стълбите до служебния вход, който водеше към двора, и се качи в кола със синя ивица и надпис с червени букви „Медицинска служба“. В двора бяха паркирани поне още три такива коли и скоро във всяка от тях щяха да се качат същите като нея жени с бели престилки, с люшкащи се на вратовете им фонендоскопи и медицински картони в ръцете — лекарки, тръгнали на домашни посещения.
Чернишов, който седеше зад волана, погледна Настя и се разсмя.
— Какво бе? — учуди се тя. — Да не би нещо да не е в ред?
— Като те видях сега с боядисаните клепачи, си спомних как бягаше от Кирюша, когато залавяхме Гал. Оттогава не бях те виждал гримирана. Знаеш ли, много си хубавка, като се гримираш.
— Сериозно? — скептично реагира тя.
— Честна дума. Дори си красива. Защо не ходиш така всеки ден? За радост на нас, мъжете, и за да галиш собственото си самолюбие. Мързи ли те?
— Аха — промърмори Настя, докато подреждаше на коленете си купчината бутафорни медицински картони. — Мързи ме, вашите мъжки радости не ме вълнуват, а самолюбие просто нямам. Проучи ли как да стигнем дотам?
Андрей не отговори, защото внимаваше как излиза от портала на оживеното шосе.
— Защо не ми се обади снощи? — попита после. — Нали оставих на твоя Льоша номера си и помолих непременно да се обадиш?
— Прибрах се много късно, а нали имаш малко синче, страхувах се да не го събудя. Случило ли се е нещо?
— Случи се. Бившият следовател Григорий Фьодорович Смеляков живее сега край Дмитров и ние с тебе ще отидем там по шосето покрай Савьоловската железопътна линия.
Внимателно подредената купчинка картони се изсипа от коленете на Настя на пода.
— Уцелихме значи — едва чуто промълви тя със скованите си устни. — Още не в десетката, но някъде много близо. Най-сетне! Чак не ми се вярва.
— Би ли ми обяснила как успяхме да го направим?
— И аз не знам. Вероятно беше по интуиция. Спомняш ли си, че те питах как си е изкарвала прехраната майката на Ерьомина?
— Отговорих ти, че е била шивачка.
— Да, именно. Дълго време се опитвах да разбера защо на рисунката на Карташов има светлозелен нотен ключ „сол“. С какво в едно домакинство може да се нарисува светлозелен нотен ключ?
— Е, с какво?
— С креда. С обикновена цветна креда от обикновен комплект, какъвто се продава във всички книжарници за канцеларски материали. Такъв комплект има всяка шивачка, те използват кредите за разкрояване на плата. Тогава отидох в архива и със собствените си очи прочетох делото по обвинението на Ерьомина-старша. Странно дело, Андрюша. Аз наричам такива дела учебни.