— Защо?
— Ами то е гладко като методическо пособие за следователи. Всички документи са изработени идеално, всичко е прошнуровано в хронологичен ред, протоколите са напечатани на машина, за да се чете удобно, окото да не улови нищо особено. Не криминално дело, а играчка, коледен подарък в празнична опаковка. Истинските дела не са такива.
— Май преувеличаваш малко. Нали и аз четох делото, нищо такова не ми направи впечатление.
— Ами ти не си чел делото, ти си търсил в него полезната за нас информация. Затова не си обърнал внимание на качеството на самите документи.
Известно време пътуваха мълчаливо.
— Уговори ли се с Карташов?
— Да, ще ни чака във Водники, до яхтклуба.
— Моля те, Андрюша, бъди ми под ръка през целия ден. Най-добре да постоиш в службата, на „Петровка“.
— Не съм дете, и сам се сещам.
— Опитвам се да те ръководя ли? — смути се Настя. — Извинявай.
При яхтклуба тя се прехвърли в колата на Борис Карташов. Андрей откара жигулата с надпис „Медицинска служба“ до местния милиционерски участък и се върна в Москва с мотрисата.
От една кола, паркирана близо до поликлиниката на Градското управление на МВР слезе млад мъж с приятна външност. Показа пропуска си на пазача, уверено изтича нагоре по стълбището и стигна до регистратурата.
— Добър ден, Галочка — обърна се към момичето на гишето.
Тя разцъфна в усмивка, щом видя симпатичния си познат.
— Добър ден! Какво се е случило? Да не сте болен? — попита съчувствено.
— Няма такива работи. Търся една колежка, Каменская, Анастасия Павловна. Трябва ми много спешно, а в работата ми казаха, че си правела диспансерните прегледи. Е, признавам си, помислих, че всъщност може да е отишла на среща с някое гадже, но за всеки случай реших да прескоча до вас. Може пък да имам късмет!
— Как се казваше?
— Каменская, А. П.
— Сега ще погледна.
Момичето се скри между дългите високи рафтове.
— Картона й го няма — съобщи то, щом се върна при гишето. — Значи вашата Каменская е някъде тук.
— А къде по-точно да я търся, ще ми подскажете ли?
— Попитайте в диспансерния, 302-и кабинет. Те ще ви кажат по-точно.
— Галочка, длъжник съм ви!
Мъжът се отдръпна от гишето, постоя няколко секунди пред гардероба, откри с поглед яркочервеното яке и се запъти по стълбите към третия етаж.
Вратата на 302-и кабинет беше широко отворена. В коридора пред включения телевизор седяха хора с медицински картони в ръцете. Мъжът надникна в кабинета.
— Добър ден, аз съм от Градското управление, от отдела на Гордеев.
— За профилактични прегледи ли сте? — попита симпатичната пълничка сестра, която търсеше нещо в картотеката.
— Не съвсем. Началникът ми нареди да проверя идвала ли е днес при вас Анастасия Павловна Каменская. Често отсъства от работа, казва, че идва в поликлиниката. Та началникът реши, нали разбирате…
— Каменская ли? — Дебеланката съсредоточено сбърчи чело. — Не си спомням.
— Беше, беше тук — чу се от другия край на стаята звънливо гласче — беше гласчето на младичка червенокоса медицинска сестра. — Не си ли спомняш, точно за нея се зачудихме, че е майор, а пък изглежда на двайсет и пет.
— А, тази ли — усмихна се дебеланката, — разбира се, спомням си. Една стройна блондинка, нали?
— Да, да, тя е. Е, благодаря ви, красавици. Сега мога с чиста съвест да докладвам на началника, че Каменская не бяга от работа. Между другото колко време ще й трябва, за да мине през всички лекари? Около два часа?
— Ами — ще трябва да си изгуби целия ден! Пред всеки кабинет има огромни опашки.
Мъжът побъбри още малко с момичетата от диспансерното отделение и се сбогува. Към изхода вървеше, без да се оглежда, затова не забеляза, че отзад го следят нечии внимателни очи.
— Каза, че работел във вашия отдел. Среден на ръст, тъмна гъста коса, тесни рамене. Лицето му е с правилни черти, красиво, на дясното ухо има дефект на меката част. Гласът му е звънлив, висок.
— Не е мой човек — уверено отговори Гордеев. — Имам само двама красиви, вярно, единият е брюнет, но е много висок, изобщо не става за „среден ръст“. Другият е блондин. Никой няма дефект на ухото. Какво стана после?