— Детето го остави. Всички знаят, че е било там.
Делото отишло в прокуратурата, а Смеляков и Батиров благополучно се разделили, единият заминал за Подмосковието, другият — в Киров. Григорий Фьодорович се пенсионирал преди четири години. Шестте му деца отдавна пораснали, заживели в Москва, създали семейства. Именно тогава решили да продадат четиристайния апартамент и да построят на баща си разкошна къща, където на наскоро овдовелия човек щяло да му бъде уютно и удобно и където и те щели да могат да идват със семействата и приятелите си да плуват в езерото, да карат ски, да се напарват в руската баня и изобщо добре да си отпочиват.
Григорий Фьодорович не възразил срещу това решение, напротив, зарадвал се, че на стари години ще може да осъществи отдавнашната си мечта за къща с камина, библиотека, люлеещ се стол и големи кучета, защото, слава богу, синовете му били бизнесмени и имали много пари. След като обзавел къщата по свой вкус и се насладил на удобствата и спокойствието, Смеляков решил да се пробва в литературата. Това била другата му заветна мечта. Отначало написал няколко документални очерка, както се казва, изпробвал си перото, а после се осмелил да напише повест, в която разказал именно за делото на Тамара Ерьомина. Написал всичко, както си било.
— А всъщност на стената в кухнята е било нарисувано това, нали?
Настя му подаде рисунката, направена от Карташов по разказа на Вика. Смеляков кимна.
— Къде все пак са публикували повестта ми?
— Страхувам се, че никъде, Григорий Фьодорович.
— Значи вие сте прочели ръкописа в редакцията, така ли?
— Не, не съм чела ръкописа ви.
Смеляков впи в нея тревожен поглед, изпълнен с подозрение.
— Как тогава сте разбрали?
— Преди да ви отговоря, позволете ми да ви прочета нещо.
Тя извади от чантата си „Соната на смъртта“, предвидливо обвита в хартия, за да се скрие рисунката на обложката, отвори я на едно от многобройните отбелязани с листчета места и започна да превежда. След като прочете два абзаца, вдигна поглед към Смеляков:
— Харесва ли ви?
— Какво е това? — ужасен, попита той. — Откъде сте го взели? Та това е мое, от моята повест. Изгледът от прозореца на служебния ми кабинет. На олющената стена отсреща — огромният транспарант „Слава на КПСС“. А под него някакви хулиганчета са нарисували свастика. И под цялата тази мила картинка всяка събота се търкаляше един и същ пияница, когото после прибираха в отрезвителното. Това не може да се измисли случайно, нали?
— Чуйте още нещо.
Тя отвори книгата на друго място и прочете още един откъс.
— Нищо не разбирам. Просто мистика. Имената са други, като цяло всичко е друго, но подробностите, сравненията, дори отделни фрази са мои, мога да се закълна в това.
— Къде дадохте ръкописа си?
— В списание „Космос“.
— На кого по-конкретно?
— Сега ще видя, имам някъде записани координатите му.
Григорий Фьодорович отвори чекмеджето на писалището, порови в него и извади една визитна картичка.
— Ето. — Той подаде картичката на Настя. — На обратната й страна е написано на ръка. Казва се Бондаренко. Когато занесох ръкописа, той си записа адреса ми, а на мен — своя телефон. Търсеше на какво да го запише, взе от бюрото си някаква визитна картичка и на обратната й страна… Боже, какво ви е? Сега, сега — той затърси нещо в джобовете на плетената си домашна жилетка, — имах някъде нитроглицерин…
— Недейте, не се тревожете — едва продума Настя, прибирайки визитната картичка в чантата си. Пръстите не я слушаха, закопчалката не искаше да се отвори. — Вече ми мина. Малко е задушно тук.
Домакинът изпрати гостите до колата. След като подиша влажния студен въздух, Настя се почувства по-добре.
— Григорий Фьодорович, не ви ли е страх да живеете сам?
— Ами не, имам кучетата, пушка. И съседите не са далече.
— И все пак…
— Какво „все пак“? Май не ми казвате всичко?
— Вие сте професионалист и би трябвало да разбирате не по-зле от мен, че сте много по-опасен от дъщерята на Тамара Ерьомина. Знаете много повече от нея. И щом някой се е уплашил от Вика, и то дотолкова, че я е убил, и над вас може да надвисне сериозна заплаха. Разбирам, моят опит не може да се сравнява с вашия, вие сам прекрасно знаете какво да правите и какво да не правите. Не мога да ви съветвам, мога само да ви помогна, ако е необходимо.