— Интересно — засмя се Смеляков. — И аз се канех да ви кажа същото. Вие сте умна, имате похват, достатъчно сте смела, но още повече сте предпазлива, това е чисто женско, но твърде полезно качество за работата на детектива. И не бих се осмелил да ви давам съвети. Но ако е необходимо, мога да ви помогна.
На връщане Настя и Борис пътуваха мълчаливо. На езика на Борис се въртяха десетки въпроси, но той не смееше да започне разговор.
— Към яхтклуба ли отиваме?
— Не, право в Москва. — Настя извади визитната картичка, получена от Смеляков. — Ще опитаме да намерим редакцията на списание „Космос“.
Тя обърна картичката и замислено се загледа в гланцираната й повърхност, на която със златни букви беше изписано:
„ВАЛЕНТИН ПЕТРОВИЧ КОСАР“
За да „запази легендата“, Настя трябваше непременно да отиде до поликлиниката, преди лекарите да приключат с прегледите, и демонстративно да си тръгне оттам с предизвикателното си ярко яке. Излезе оттам към седем часа вечерта, облечена, както и сутринта, с яркочервеното яке и пухкавата кожена шапка. Вече знаеше, че са я проверявали, и беше готова да я „изпратят“ до вкъщи. Затова на връщане към къщи не спря изобщо да се обади по някой телефон, за да не нервира наблюдателите си и да не ги провокира за поредни среднощни заплахи. Отби се в няколко магазина, купи продукти, предвкусвайки с удоволствие каква прекрасна вечеря ще сготви от тях Льоша Чистяков.
Посещението в редакцията на списание „Космос“ бе само частично успешно. Сергей Бондаренко наистина работел там, но в момента бил болен и си бил вкъщи. Настя го потърси по телефона, но никой не се обади. Дожаля й, че ще изгуби спечеления дотук ден, но какво да се прави! С Карташов бяха спрели с колата близо до блока на Бондаренко и на всеки петнайсет минути му звъняха от автомата. Най-сетне към пет и половина някаква жена се обади и каза, че Сергей щял да се прибере към десет. Така че разговора с Бондаренко трябваше да поеме Чернишов. Андрей щеше да се опита да намери редактора, преди той да се прибере вкъщи. Днес, докато онези си мислеха, че Настя обикаля лекарските кабинети, всяка минута беше важна, а нещата не помръдваха. Утре пак щеше да бъде пред очите на всички и отново щеше да започне изтичането на информация, освен ако тя не измислеше нещо, за да ги заблуди.
Телефонът, регулиран на минимален звук, се обади шепнешком, едва чуто, но въпреки това Арсен се събуди. Погледна определителя на номера и побърза напълно да премахне звука. Сега само червената сигнална лампичка говореше, че някой го търси по телефона. Арсен не вдигна слушалката. До него спеше жена му.
След няколко секунди лампичката отново замига. Когато го потърсиха за трети път, часовникът показваше 2:05. Като се стараеше да не вдига шум, Арсен стана от леглото и на пръсти отиде до другата стая. Три обаждания между 2:00 и 2:05 — това означаваше молба за спешна среща на уговореното място. По-точно, това беше сигнал от инвалида, че е постъпила такава молба.
Арсен бързо се облече, сложи си тъмно дебело яке, тихо отключи вратата и излезе от апартамента. Винаги го бяха дразнили калта и мракът по улиците, но в подобни минути той мислено благодареше на градските власти, докарали Москва до такова състояние: нощем рядко можеше да срещне човек по улиците.
Вървеше с бърза, пружинираща походка. След петнайсет минути видя на ъгъла снажна фигура.
— Какво има?
— Стигнали са до „Космос“.
— Кога?
— Днес.
— Как разбрахте?
— Обади ми се заместник-главният редактор.
— Намерили ли са Бондаренко?
— Май още не. Но утре ще го намерят, по-точно — още днес.
— По дяволите тая хлапачка! — процеди през зъби Арсен. — Как е успяла да се добере до редакцията? Кой може да я е насочил натам, как мислите?
— Умът ми не го побира. Единствената връзка между Вика с нейните кошмари и „Космос“ беше Косар. Но той вече два месеца не е между живите.
— Ами авторът? Имам предвид онзи, дето е писал за тази история? Възможно ли е да се е докопала до него?
— Не би трябвало…
— Не ви питам би ли трябвало или не. Искам да знам възможно ли е това по принцип.
— Вероятно е възможно, щом той е на този свят, а не на онзи.
— Вероятно, вероятно — ядосано го имитира Арсен. — Знаете ли какво ви е лошото на вас, Сергей Александрович? Вие не умеете да бъдете честен дори в обстоятелства, при които това е жизненонеобходимо на самия вас. Защо го усуквахте от самото начало? Защо не ми казахте веднага за вашата парижка кантора? Ако Каменская, не дай си боже, е говорила със Смеляков, не ви завиждам. Дори да й спрем кислорода, това вече няма да ни помогне. Ако е била при него и му е показала книгата на Бризак, дето я е донесла от Рим, и самият Смеляков може да започне да рови и да търси кой му е откраднал ръкописа. И преди всичко ще се втурне към вашия любим „Космос“ да търси господин Бондаренко. И какво ще правим тогава?