Не го тревожела болестта на приятелката на не знам си кого и изобщо не му се искало да рови в мазето сред редакционните боклуци, старите книжа и неизползваните ръкописи. Сега са се навъдили едни графомани — страшна работа. По-рано, при застоя, нямаше такова нещо. А сега всеки месец — нова модерна тема: ту някоя партия, ту произвол в трудовоизправителните колонии, ту хомосексуалисти, ту опит за преврат, ту корупция, ту отвличания на хора с цел продажба на вътрешните им органи… И всяка нова тема отприщва нова вълна от графомани, които смятат, че имат какво да кажат по въпроса. Ръкописите се стичат към редакциите на списанията като непрестанен поток, но почти за нищо не стават и след едно бегло прочитане небрежно се захвърлят по килери, мазета или тавани.
Но Сергей не можел да откаже нищо на стария си верен приятел Валка Косар, който толкова пъти му бил помагал. Същия ден слязъл в мазето и добросъвестно се опитал да намери ръкописа, но претърпял неуспех. Въпреки привидния хаос, книжата се складирали по определена система, която никой не нарушавал. Всеки отдел на списанието имал „свой“ кът край стената, покрай която се трупали материалите, и „свои“ места по рафтовете. Бондаренко изследвал сантиметър по сантиметър „своята“ територия, но не намерил повестта на бившия следовател Смеляков. Опитал се да си спомни: дали наистина я бил свалил в мазето? Може повестчицата да не е била много лоша и да я е дал на заместник-главния редактор да я прочете? Тогава ще трябва да го попита къде е пъхнал ръкописа.
Заместник-главният не си спомнял нищо за някакъв си Смеляков и неговата детективска повест. Но Сергей не се притеснил много. Е, нямало го ръкописа — голяма работа! Имал записан адреса на Смеляков, можел просто да изпрати приятелите на Валка при него и всичко щяло да се оправи…
— Да знаете дали Косар се е обадил на приятелите си? — попита Андрей, запари нов силен чай и отвори нов пакет захар.
— Да, разбира се. Искаше да се обади направо от нашата редакция, но се сети, че е забравил вкъщи листчето с техния телефонен номер. А същата вечер ми се обади и ми каза, че неговият познат бил в командировка и че той, Валентин, му оставил съобщение на телефонния секретар. Тоест щом се приберял, Борис веднага щял да дойде при мен.
— Добре ли си спомняте, че го е нарекъл Борис? — попита Андрей.
— Ами да… добре си го спомням…
— А кой ден точно беше това, спомняте ли си?
— Датата не си спомням. Но беше петък. Защото на другия ден ми се обади някаква млада жена и каза, че Косар й дал моя телефон и тя искала да ме види по повод на ръкописа. А пък беше събота и трябваше да се чудя как да обяснявам на жената, че трябва спешно да отида в службата. Защото не можех да поканя вкъщи непозната млада жена, нали разбирате?
— И къде се срещнахте с нея?
— Тоест как къде? В службата ми, разбира се, в редакцията. Представяте ли си какво щеше да стане, ако жена ми се беше обадила на служебния ми телефон и мене ме нямаше там? Развод в същия миг.
— И какво стана после?
— Тя дойде в редакцията. Ама ще знаете… Вие виждали ли сте я? Да паднеш и да не станеш. Естествено на мене лигите ми потекоха, изникнаха ми крилца, за нея бях готов още веднъж да преровя цялото мазе. С една дума — дадох й адреса на автора Смеляков, тя го повъртя в ръцете си и каза, че я било страх да тръгне сама. Че, нали, било далече, на непознато място, ами ако се загуби? То се знае, аз веднага схванах намека. Казах, че ще помоля един приятел да ми даде колата си и в понеделник ще я закарам при Смеляков. Разбрахме се в понеделник тя да дойде в редакцията към десет сутринта и тогава тръгваме. И така се разделихме.
— И после?
— После — нищо. Тя не дойде. И изобщо повече не е идвала и не се е обаждала.
— А вие не се ли опитахте да я намерите?
— Защо? Тя можеше да ми бъде интересна само като красива жена, но щом не се появи повече, значи не съм бил привлекателен за нея. За какво да я търся?
— Онази събота имаше ли други хора в редакцията?
— Пет-шест души.
— Някой видя ли Вика във вашата стая?
— Всъщност всички. Това е обща стая, в нея пием чай, разговаряме, пушим.
— Може би някой е проявил по-специален интерес към вашата гостенка?
— Има си хас! — засмя се редакторът. — Нямаше мъж, който да мине спокойно покрай нея. Всички екземпляри от мъжки пол, щом влезеха в стаята, се наперваха като петли и се опитваха да завържат познанство. Едва ли мога да откроя някого, всички реагираха еднакво.