Гореща вълна премина по цялото й тяло, бузите й пламнаха, дланите й моментално се изпотиха. Настя вдигна слушалката на вътрешния телефон.
— Виктор Алексеевич, сам ли сте?
— Сам съм. Какво има?
— По-добре да дойда.
Когато се озова в кабинета на началника, тя трескаво преглътна. От вълнение гласът й бе паднал и думите й прозвучаха като дрезгав шепот:
— Споменахте ми адреса, на който живее ръководителят на клуб „Варяг“, нали?
— Споменах го. Прочетох ти цялото сведение за наблюдението.
— Проспект „Федеративен“, номер 16, вход 3 ли беше?
— Дошла си да ми демонстрираш феноменалната си памет ли?
— В същия този блок живее някой си Сергей Александрович Градов, роден през хиляда деветстотин четирийсет и седма година.
Житената питка се отпусна назад на стола си, свали очилата и пъхна рамката им в устата си. После бавно се надигна иззад бюрото и се заразхожда напред-назад из кабинета — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, обикаляше като скоклива топчица дългата маса за съвещания и разбутваше във всички посоки столовете, изпречили се на пътя му. Колкото по-дълго сновеше Виктор Алексеевич, толкова по-ярко заблестяваха очите му, толкова по-розово ставаше гладкото му плешиво теме и по-здраво се присвиваха устните му. Най-сетне той спря, тръшна се на фотьойла до прозореца и изпружи късите си крачета.
— Аз поемам Градов, ти не се тикай там, не е за твоята уста лъжица. Ще проуча какво представлява и ще се срещна с него лично. Твоята задача е да помислиш от какво той изпитва такъв смъртен страх. Естествено не е от това, че преди четвърт век се е случило да стане свидетел на престъпление. Тук има още нещо… Впрочем не. Реших друго. Няма да се срещам нито с Градов, нито със стария Попов. Ще постъпим другояче. Съвсем другояче.
— Абсолютно ли сте сигурен, че Градов от проспект „Федеративен“ е човекът, който ни трябва?
— Не хитрувай, Настася, и ти си сигурна в това, инак нямаше да се втурнеш тук да ме питаш за адреса на оня чичо Коля. Но до довечера ще знам със сигурност. Това не е трудно да се проучи. Я ми кажи по-добре чувала ли си някога по приключено неразкрито дело да се води активна работа?
— Според закона… — подзе Настя, но Гордеев я прекъсна:
— Знам не по-зле как е според закона. Питам те как е в живота.
— Приключеното дело се прибира в касата или се предава в архива, всички облекчено въздъхват и се стараят да го забравят като страшен сън. Случва се делата да се възобновяват, ако престъпникът е привлечен под отговорност за друго престъпление, а той, не щеш ли, започва да прави признания за минали грехове. Случват се и други варианти, но в болшинството от случаите това е просто късмет.
— Правилно. По приключено дело никой нищо не прави. Затова аз веднага ще се свържа с Олшански и ще го помоля да издаде постановление за приключване на делото за убийството на Ерьомина веднага щом изтекат предписаните от закона два месеца от деня на възбуждането на делото.
— Дотогава има още цяла седмица… — недоволно проточи Настя.
— Нищо. Документът ще почака, но още днес ще се разприказваме за това. Лично аз ще се постарая цялата следствено-издирвателна общественост да бъде поставена в течение. Схващаш ли мисълта ми?
— Схващам я. Само че се страхувам да не би Олшански да попречи на идеята. Принципността няма да му позволи да закрие делото, след като имаме налице реална, и то много перспективна версия.
— Подценяваш Костя. Да, той е грубиян, и костюмът му е вечно измачкан, и обувките му са кални. Има маса недостатъци. Но той е много умен човек. И много умен следовател.
— Но не може да понася някой да решава вместо него. Просто е маниак на тема собствената си процесуална самостоятелност. Той сам ще вземе решението. Не си мисли, че е по-глупав от мене и тебе.
Виктор Алексеевич доволно потри ръце и намигна на Настя.
— Какво се оклюма, красавице? Мислиш, че няма да се справим ли? Не бой се, дори да не се справим, поне ще придобием някакъв опит, това дори е полезно. Махни тази кисела физиономия, погледни ме по-весело!
— На какво да се радвам, Виктор Алексеевич? Тази история с телефона…