Глава 2.
В кабинета на следователя от градската прокуратура Константин Михайлович Олшански Настя влизаше за пръв път. Познаваха се отдавна, но се бяха виждали само на „Петровка“, където Олшански идваше често. Той беше умен човек и опитен следовател, грамотен, добросъвестен, мъжествен, но Настя, кой знае защо, не го обичаше твърде. Неведнъж се бе опитвала да проумее отношението си към него, но така и не разбра причините, поради които Олшански не й беше симпатичен. Нещо повече — тя знаеше, че много хора изпитват към него същата неприязън, макар открито да признават неговия професионализъм и висока квалификация.
Външно Константин Михайлович правеше впечатление на непохватен неудачник: смутен поглед, омачкано сако, върху всяка вратовръзка — задължително по някое петънце с неясен произход, далеч невинаги лъснати обуща, очила с чудовищно старомодни рамки. Освен това Олшански се отличаваше с твърде жива мимика и изобщо не контролираше лицето си, особено когато пишеше нещо служебно. Страничният наблюдател едва се сдържаше да не прихне, като гледаше тези невероятни гримаси и изплезения му език. Същевременно следователят беше рязък и неучтив, макар и не често, и колкото и да е странно — най-вече към експертите. Беше луд по криминалистиката, четеше всичко най-ново, включително дисертации и материали от научно-практически конференции, а по време на оглед висеше над главите на експертите със своите немислими изисквания и ги засипваше с най-неочаквани въпроси.
Кабинетът на Олшански беше доста точно отражение на стопанина си: върху полираната повърхност на масичката, долепена до бюрото — кръгове от горещи чаши, върху самото бюро цари пълен хаос, пластмасовият абажур на настолната лампа тъне във вековен слой прах и се е превърнал от яркозелен в мътносив. С една дума — кабинетът не хареса на Настя.
Олшански я посрещна дружелюбно, но веднага я попита за Ларцев. През първите девет дена, от 3 до 11 ноември, Владимир Ларцев и Михаил Доценко бяха изпълнявали поръченията на следователя по делото за убийството на Виктория Ерьомина и Константин Михайлович бе очаквал да види някого от тях. В отдела на Гордеев се знаеше, че Олшански особено цени Ларцев и признава умението му да води разпити. Той често му възлагаше работата със свидетелите и обвиняемите и винаги подчертаваше, че Володя получава много по-добри резултати при тази работа от самия него.
— В момента Ларцев е зает — отвърна уклончиво Настя, — възложиха му друга задача. По случая с Ерьомина ще работя аз.
На следователя трябваше да му се признае, че дори да беше разочарован, не го показа. Извади делото от касата и настани Настя на масичката.
— Чети си тука. Аз трябва да завърша едно обвинително заключение. След четирийсет минути имам очна ставка, така че ще трябва да те изгоня. Постарай се да успееш.
Оказа се, че документите в папката не са много. Заключение на съдебномедицинския експерт: причина за смъртта — асфиксия, настъпила вследствие удушаване, най-вероятно с пешкир (частици от влакна от тъканта са открити по заострените краища на обицата във форма на цвете с пет листенца). По тялото на убитата са открити многобройни кръвонасядания в областта на гърба и гърдите, причинени от удари с дебело въже или каиш. Време на образуването на кръвонасяданията — от две денонощия (най-ранните) до два часа (най-късните) преди настъпването на смъртта.
Протоколът от разпита на началника на Ерьомина, генералния директор на фирмата, гласеше:
„Вика много пиеше, но идваше на работа редовно. Вярно, в поведението й имаше странности, като при всяка пиеща жена. Можеше например да замине за два-три дена с почти непознат мъж. Но при това никога не забравяше да се обади на прекия си началник, при което без притеснение, открито заявяваше за какво са й нужни тези два-три дена. Напоследък много се промени, стана затворена, непредсказуема, често отговаряше напосоки, дълго седеше с поглед, вперен в една точка, и понякога дори не чуваше, когато се обръщахме към нея. Създаваше се впечатление, че е сериозно болна.“