— Знам — бързо и неочаквано хладно каза Гордеев. — И аз забелязах, не съм сляп. И това е повод за размисъл, а не за сълзи. Между другото не забравяй да ми върнеш апарата, едва го измолих от Високовски и му дадох честна дума да го върна след два часа. Нямаше да се занимавам с тоя стиснат тип, но апаратът му е същият като твоя. Ама я се стегни, Настася! Горе главата! Я бързичко се усмихни!
— Не мога, Виктор Алексеевич. Докато си мислех, че е един, ми беше тъжно и болно. Когато разбрах, че са най-малко двама, ме хвана страх. Та това е съвсем друга ситуация, разбирате ли? И не виждам в това нищо весело или вдъхващо оптимизъм, затова, за разлика от вас, не мога да се шегувам и усмихвам.
— Аз вече изплаках всичките си сълзи, Стасенка — тихо каза полковникът. — Сега не ми остава нищо друго, освен да се усмихвам. Когато разбрах, че не е един, всичко в миг се промени. Докато по-рано си казвах: „Разбери кой е лицемерът, изхвърли го от отдела си и изобщо от милицията и всичко ще се оправи“, днес си помислих съвсем друго. Ако са двама или повече, значи ситуацията вече не е под моя контрол, значи колкото и да се мъча, не мога да я овладея. От мен нищо не зависи. Ако се окаже, че тези двама души са случайно съвпадение, работата все още може да се оправи. Ако ли не обаче, ако си имаме работа с внедрена организация, тогава всичките ни опити да се борим с това са безсмислени. Остава ми само да се пенсионирам.
— И да зарежете всичко, което сте създавали с такава любов и такива усилия?
— Аз бях идеалист, смятах, че честната и добра работа зависи само от нас самите, от нашето умение и желание. Създавах и култивирах у вас това желание и умение и никой не би посмял да каже, че изобщо не съм успял. Спомни си колко дела предадохме в съда през последните две години, дела, които по-рано се разпадаха от едно леко подухване. Никой адвокат не може да гъкне срещу нашите дела, защото точно такъв адвокат, дори още по-строг и придирчив, живее у всеки от нас и ние умеем да оглеждаме всяко доказателство, всеки факт преди всичко с неговите очи. Да, аз постигнах каквото исках. Но моето дете, моята любима рожба, се оказа нежизнеспособно, защото нормални и здрави деца изобщо не могат да съществуват в нашата околна среда. Не че децата са лоши, просто условията са неподходящи за тях. Такива дечица още не могат да се съпротивляват на натиска на материалния стимул, затова са обречени на смърт. Колкото и печално да е да го осъзнаваме.
— Но ако все пак това е случайност, а не система? Или ако е такава система, която може да се разруши, да се унищожи? — плахо предположи Настя, на която перспективата да остане без началник като Житената питка никак не се нравеше.
Именно той някога я бе взел от един районен отдел на вътрешните работи на „Петровка“, и то я бе взел именно за да се занимава с онова, което умееше и най-много обичаше — с аналитичната работа. Никой друг началник не би й позволил да си седи в кабинета и да се рови в цифри, факти, доказателства, откъслечни сведения, да заплита от късчета конци сложни дантели. Да не говорим, че Настя беше по човешки привързана към смешната дебеличка и плешива Житена питка и изпитваше най-дълбоко уважение към полковника от милицията Гордеев.
— Не бива да се самозалъгваме, детко. Разбира се, ние с тебе ще се опитаме да направим всичко възможно, инак не струваме и пукната пара, но не бива твърде много да разчитаме на успех. Ще работим не за резултат, защото той е очевиден и не е в наша полза, а за процеса. Тъй като резултатът е предварително известен и ние не ще можем да го променим, нека се чувстваме по-свободни, нека правим грешки, и то колкото повече — толкова по-добре, за да се учим от тях. От всяка ситуация трябва да се извлича максимална полза.
След безсънната нощ Андрей Чернишов се чувстваше зле. За разлика от Настя, за която безсънието беше нещо съвсем обичайно, Андрей, който редовно преди лягане разхождаше кучето, нямаше проблеми със заспиването, спеше дълбоко, а не успееше ли да се наспи, измъчваше го главоболие и обща слабост. Въпреки това, след като предаде рано сутринта Сергей Бондаренко в ръцете на жена му, Чернишов надви желанието си да се прибере и да поспи и тръгна да изпълнява поредната задача, поставена му от Каменская: да намери семейството на потърпевшия, убит от пияната Тамара Ерьомина преди двайсет и три години. Оказа се, че малко преди гибелта си потърпевшият — Виталий Лучников — се оженил, но след погребението младата вдовица заминала от Москва за Брянска област при роднините на покойния си съпруг, защото именно те изразили готовност да й помогнат да отгледа детето, което всеки момент щяло да се роди. В Москва не живееха никакви роднини нито на самия Лучников, нито на жена му, защото и двамата не били кореняци московчани и навремето били дошли да работят тук, привлечени от обещанието един ден да получат жителство.