Андрей проучи разписанието на влаковете и прецени, че ще е по-удобно да пътува с кола. Едно беше лошото — нямаше достатъчно пари за бензин, защото лъвският пай от сумата, с която бе разполагал, бе „изяден“ от пияния Бондаренко, когото трябваше непременно да отрезви и разпита, докато неизвестните доброжелатели не му бяха разяснили като на Василий Колобов как стоят нещата. Най-сетне, след като разреши финансовите проблеми, Чернишов отпраши с колата си по Киевското шосе към Брянска област.
До дома на Елена Лучникова се добра към десет часа вечерта. Отвори му много хубавичко младо момиче с гримаса на праведно негодувание на свежото личице. Очевидно бе очаквало другиго, защото щом видя на входа Андрей, моментално смени израза на лицето си от гневен на приветлив.
— Нас ли търсите? — попита тя.
— Ако сте от семейство Лучникови — вас. Търся Елена Петровна.
— Мамо! — извика момичето. — Тебе търсят.
— Аз пък си помислих, че Денис е дошъл да те вземе — чу се отвътре нисък гръден глас. — Не дръж гостите на вратата, Нина, доведи ги тук.
Нина отвори широко вратата към огромната светла кухня, в която миришеше на тесто и ароматни билки. До масата седеше едра ясноока жена с красиво добродушно лице и дебела плитка, увита около главата, и плетеше.
Когато разбра кой е и откъде идва, домакинята не изрази нито учудване, нито недоволство. На Андрей, кой знае защо, му се стори, че тя отдавна е очаквала кога най-сетне някой ще се заинтересува да чуе лично от нея обстоятелствата около смъртта на мъжа й. Това впечатление беше странно и Андрей реши непременно да го провери преди края на разговора.
Когато Нина излезе на разходка с годеника си (което доста учуди Чернишов — беше студено, тъмно, валеше мокър сняг. Всъщност те сигурно тръгнаха не на разходка, а на гости у някой приятел. Ако тези приятели бяха достатъчно деликатни, вероятно на разходка биха излезли именно те, а не годениците), Елена Петровна не чака повторна молба и започна да разказва за събитията от седемдесета година. Говореше тихо, равно и спокойно, сякаш четеше на глас добре позната, но абсолютно безинтересна, омръзнала й книга.
… С Виталий Лучников Лена се запознала през шейсет и девета година, когато той дошъл да види свой земляк в нейното общежитие. Работели в различни заводи и живеели в противоположни краища на Москва, било им трудно и неудобно да се срещат: в неговата стая живеели шестима, в нейната — тя с още четири момичета. Не че била кой знае колко влюбена във Виталик и не можела да живее без него, но все пак се радвала на срещите им. Презимували някак, изтърпели ветровитата и кишава пролет, а през лятото всичко станало лесно и просто. Двамата се постарали да направят така, че смените им да съвпадат, и всеки път, когато имали свободен ден, излизали извън града, в гората. В един от тези дни, уморена от слънцето, Лена задрямала под сянката на едно дърво, а Виталий решил, докато приятелката му подремне, да набере гъби.
Лена се събудила от допира на някаква длан върху лицето й. Отворила очи и понечила да седне, но нечии ръце здраво я притискали към земята.
— Тихо, тихо, глупачко, не се дърпай. Няма да боли. Ще ти хареса — чула непознат присмехулен глас.
Тя напрегнала гласните си струни и понечила да извика Виталий, но от гърлото й излязло само неясно мучене: чуждата длан притискала устата й. После я ударили в слънчевия сплит и още веднъж, по корема, и тя загубила съзнание от болка. Когато се съвзела, един от младежите я изнасилвал, а друг стоял до нея и стискал ръцете й. Когато забелязал, че е отворила очи, той я сграбчил за раменете, повдигнал я и силно ударил тила й в земята. Съзнанието й отново помръкнало. Когато се съвзела, не видяла никого наоколо. Слънцето вече залязвало и Лена разбрала, че е минало много време. „Но къде е Виталик? — ужасена, си помислила тя. Страхът за него се оказал по-силен от ужаса на случилото се с нея самата. — Сигурно се е върнал, нахвърлил се е върху тях, а те са го убили. Той е толкова кротък, толкова беззащитен, къде ти ще се бие с тези яки бикове…“
Лена крещяла, викала Виталик, но него го нямало и нямало. Отначало я било страх да напусне мястото, където той я оставил да спи под дървото, все се надявала, че ще се върне да я потърси. Когато започнало да се мръква, излязла на шосето и се потътрила към гарата. Лена мислено се била простила със своя възлюблен герой, тъй че не повярвала на очите си, когато го видяла на перона.