— Проследих ги — възбудено прошепнал той, бършейки сълзите, бликнали от ясните очи на момичето.
— Кого проследи? — не разбрала Лена.
— Ами онези, дето те…
— Господи — изхлипала тя, — а аз се уплаших, че са те убили. Слава богу, че не си се опитал да се биеш с тях. Да вървим по-бързо в милицията.
— В милицията ли? Защо?
— Ами нали си ги проследил! Да вървим, ще разкажем всичко, нека ги арестуват и да ги вкарат в затвора. Гадове!
— Ти наред ли си?! — възмутено прошепнал Лучников. — Късметът сам ни дойде в ръцете, а ти за милиция ми говориш.
Докато чакали мотрисата, Виталий разяснил на Лена грандиозния си замисъл. Той проследил двамата младежи, които изнасилили приятелката му, и решил да ги шантажира. Това било много по-хубаво и по-ефективно от ходенето в милицията. Ако действали умно, можело да измъкнат от двамата достатъчно, за да дадат подкуп на когото трябва и да се включат в кооперация за строеж на жилище. Тогава щели да могат да се оженят. А докато живеели в различни общежития, където няма квартири за семейни, щели да видят своето щастие колкото ушите си.
— Дори да имах пари за строеж на жилище, не бих могъл да се включа, защото живея в Москва по-малко от пет години — търпеливо обяснявал Виталий на хлипащата Лена. — Трябва да се даде подкуп, толкова голям, че би стигнал за второ жилище.
Лена го слушала с половин ухо и си мислела, че Виталия, за когото тя толкова се уплашила, че забравила за собственото си нещастие, е стоял в храстите, наблюдавал е как двамата изверги бият и изнасилват момичето му и си е правел сметки каква изгода може да извлече от това. Мислела си как я е изоставил в гората, просната в безсъзнание, и се е повлякъл подире им към града, за да ги проследи къде живеят. Наистина, върнал се за нея, макар и по мръкнало, когато е толкова страшно, но все пак се върнал…
Отначало всичко вървяло по план. Първите суми идвали редовно, макар и малки, получавали ги през седмица.
— Най-важното е да не уплашиш клиента — с важен вид разсъждавал Виталик, броял парите и ги слагал в плик, преди да ги занесе в спестовната каса. — Ако им бях поискал наведнъж пет хиляди, те щяха да припаднат и да хукнат да се оплакват на родителите си. Щяха да им наприказват купища глупости и ние с тебе щяхме да излезем виновни. Кой ще ни чуе нас! Ние сме пришълци в Москва, на такива никой не вярва. Разбра ли? А така през седмица ми носят по малко и не разбират в какво тресавище са нагазили. Ту ще дадат от джобните си пари — татковците им са богати, добре им пълнят гушите, ту ще вземат назаем от приятели, ту ще продадат нещо, ту ще изкрънкат нещо, уж за подарък на гаджето. От една страна, не им се лежи в затвора, а от друга — на пръв поглед аз не им искам много.
Успешното начало на съмнителното начинание им вдъхнало надежда и след два месеца, в началото на октомври седемдесета година, Лена и Виталий се оженили, макар да останали в своите общежития.
В края на ноември, един ден, когато Виталик трябвало да получи поредната сума, Лена не дочакала мъжа си. Рано сутринта при нея дошли от милицията и й съобщили, че Виталий е бил убит от някаква пияна проститутка в собственото й легло. На другия ден дошъл един следовател и я попитал как така се е случило, че Виталий се е озовал при алкохоличката Ерьомина, познавал ли я е от по-рано и изобщо къде е трябвало да ходи мъжът й през този ден. Разбира се, Лена не му казала нищо за насилниците, а за Тамара наистина чувала за пръв път.
Когато следствието приключило, Лена Лучникова била бременна вече в осмия месец. Родителите на Виталик, които дошли за съдебния процес, я взели със себе си в Брянска област. Лена не била във възторг от това, но не посмяла да възрази. Смятала, че е виновна за смъртта на мъжа си. Ако не го била послушала и била се оплакала в милицията, той нямало да иска пари от насилниците, следователно нямало да отиде онзи ден за поредната им вноска, нямало да се запознае с тази страшна жена, нямало да се озове в дома й и нямало да бъде убит. Подобно разсъждение се виждало на Лена стройно и логично, ето защо тя се съгласила да замине с родителите на Лучников — смятала, че е длъжна след гибелта на сина им да облекчи тяхната самотна старост, да им помага в домакинството и да ги радва с присъствието на внука или внучката им (каквото там излезе).