Когато Ниночка навършила дванайсет години, Елена Петровна се омъжила повторно — за директора на местното училище. Бракът бил много щастлив, но продължил кратко време. Живели заедно само шест години, а после пиян шофьор на камаз съборил оградата и нахлул с камиона в дворното им място точно пред къщи. Не успели да спасят съпруга й…
— Знаете ли, моят живот напомня верига от случайности, в които постоянно съзирам собствената си вина — тъжно се усмихна Лучникова, докато му доливаше чай и му досипваше сладко в чинийката. — И за това, че вторият ми съпруг загина, пак аз съм виновна. Тогава той поправяше стълбището пред входа, цял месец му бях повтаряла, че долното стъпало е прогнило и трябва да се смени, а онази сутрин едва ли не насила го накарах да започне ремонта. Той разглобяваше долното стъпало, а аз стоях на горното и гледах. За какво ли ми беше потрябвало това стъпало. Човек се чуди понякога заради какви дреболии хората си осакатяват живота.
— Елена Петровна, а вие наистина ли не знаехте къде мъжът ви се е запознал с Тамара Ерьомина?
— Наистина. За пръв път чух името й от следователя.
— Ами Градов и Никифорчук?
— Какво „Градов и Никифорчук“?
— Случайно да знаете тези имена? Може би са били приятели на мъжа ви?
— Какви ти приятели! — уморено въздъхна Елена Петровна Лучникова. — По-скоро бяха врагове. Точно от тях Виталий измъкваше парите. Ами вие как разбрахте за тях? Мисля, че не съм споменавала имената им.
— А защо между другото? Разказахте ми всичко толкова подробно, а имената не казахте. Молил ли ви е някой за това? Може би са ви заплашвали, Елена Петровна?
— Какво приказвате, на кого съм потрябвала аз, та да ме молят или заплашват? — махна с ръка Лучникова. — Просто ми беше трудно да реша веднага дали да им кажа имената. Вече близо половин година чакам някой да се сети, да почне да разравя миналото, публично да вади кирливите ризи. Защото нашите журналисти са луди за такива неща, дай им само да кепазят хората. Та ето, половин година се готвя за този разговор, а така и не бях решила окончателно да кажа ли за него или не. Страх ме е — макар и нищо и никакъв, все пак е политик, а на мен не ми е в характера да отмъщавам. Дори не знам защо ви казах за него. Сигурно защото не ме попитахте по начина, който си бях представяла.
— За кого по-точно говорите? Нали са били двама?
— Ами за Градов, за Сергей Александрович. Щом го видях преди половин година по телевизията, и зачаках някой да дойде да ме разпитва за черната му душица. От половин година той се готви за борбата за депутатско място, а аз — за нашия днешен разговор. Ето че дочакахме, всеки — своето.
Докато крачеше към местния милиционерски участък, Андрей си мислеше за нелепата връзка на Лена и Виталий Лучникови, връзка, в която не е имало нито нежност, нито страст, нито приятелство, а само потискаща самота на провинциалисти, дошли да покоряват Москва и трескаво вкопчващи се в хоругвите, символизиращи в онези времена жизнения успех: московско жителство, жилище, семейство. Какво удържа хората един до друг? Какво ги кара да бъдат заедно?
Арсен беше бесен. Тая хлапачка, тая малка мръсница го надхитри. Преструваше се на невинно агънце, болно до последната си костица, до най-тънката веничка, а всъщност кротушката недна докопала все пак Бондаренко. Разбира се, оня, дето е допуснал това, дето не е усетил липсата й в поликлиниката, ще има да отговаря за това. Няма да се отърве. Но това е второстепенен въпрос — кого ще наказваме и кого ще помилваме, — може да го решим и по-късно. Сега най-важното е да спрем на тая плъхкиня кислорода, хем така, че задълго да й избием желанието да вдишва дълбоко.
Той отвори бележника си и се обади по телефона на две места. За обработката на Бондаренко му трябваха хора от Източното московско окръжие. Самият Арсен държеше в ръцете си всички нишки, водещи към Главното управление на вътрешните работи на града, „Петровка“ 38. Когато Арсен бе измислял и създавал своята организация или, както я наричаше той, кантора, намеренията му бяха да се разгърне много повече. Замисълът му беше прост и бе узрял в главата му, след като, чакайки за пореден път на опашка за сметана и извара в млекарницата, чу онази толкова позната, банална и затова станала вече незабележима фраза от устата на наглата, муцунеста продавачка:
— Вие сте много, а аз съм сама!
По онова време вече беше станало ясно, че престъпните групировки, действащи на територията на града, са огромен брой. Не им отстъпваха и криминалните структури, които действаха из околностите, но си разчистваха сметките именно в Москва. Естествено всички бяха крайно заинтересовани плачевните резултати от бойните им действия да не дадат на милицията и съда възможност да привлекат някого от тях под наказателна отговорност. Подкупи, шантажи и тем подобни атрибути от познатия арсенал, позволяващ да се оказва въздействие върху следователите, оперативните работници и криминалистите, бяха вкарани в действие, но Арсен още тогава предвиди какво ще стане по-късно. А именно, сметна той, всяка що-годе солидна престъпна групировка ще поиска да има в Московското главно управление „свой“ оперативен работник, а в следственото управление — „свой“ следовател. Ще започнат неорганизирани, хаотични опити за вербуване на собствени защитници в правоохранителните органи, но количественото съотношение между хората, желаещи да получат известни услуги, и лицата, които могат да оказват съответните услуги, не ще позволи една мирна делба. Простите пресмятания, които направи Арсен, показаха, че детективите и следователите няма да стигнат за всички.