Следователно между двете неравни по численост страни трябва да застане посредник. Още на другия ден, щом отиде на работа, Арсен се зае да въплъти в дела теорията си за масово обслужване на престъпния свят. Извади от големия шкаф първите двайсет папки с личните дела на служителите в Комитета за държавна сигурност. Дори беглото преглеждане на папките му позволи да отдели от първите двайсет души седем, които по всяка вероятност се чувстваха онеправдани. В служебните им досиета фигурираха безпричинни понижения в длъжност и явно изфабрикувани набързо заповеди за мъмрене. Арсен обръщаше внимание и на други дреболии: ненавременно поредно повишаване в чин, периодичност на минаване през атестационна комисия, бележки за използвана отпуска през късната есен или ранната пролет и на хиляди други признаци, по които той като кадровик можеше безпогрешно да определи дали на конкретния човек му „дават зелена светлина“, или го мачкат.
След два месеца и половина първата група „посредници“ беше готова за работа. Техни клиенти станаха крупни мафиоти, членове на организирани престъпни групи, с които по принцип се занимаваше Комитетът. Престъпниците, сключили договор с групата посредници, вече можеха да не се безпокоят, да търсят връзки с оперативни работници и техните началници. Всички тези, както и много други функции, бяха поети от хората, трепетно и внимателно подбрани от Арсен. Те прекрасно познаваха личния състав на съответните подразделения на Комитета, знаеха кой с какво може да бъде „купен“, как да развържат нечий език, за да получат нужната информация за хода на работата по едно или друго дело. Те посочваха свидетелите, които даваха „неправилни“ показания, и подсказваха как най-добре да бъдат притиснати такива свидетели, та показанията им по вълшебен начин да престанат да изобличават виновните. Посредниците — и това беше най-важното — внимателно следяха групите с противоположни интереси да не се втурнат да вербуват едни и същи хора, работещи в Комитета, защото сблъсъци от подобен характер не биха донесли нищо добро нито за самите посредници, нито за криминалните елементи, използващи техните услуги.
Работата се задвижи успешно и Арсен постепенно реализираше идеята си във все по-широки мащаби, като я разпростря и върху органите на вътрешните работи, в които по онова време задължително работеха под формата на кадровици или политработници негови приятели от КГБ. Той вече виждаше сияйните перспективи за създаване на огромна, разпростряла се из цялата страна система от посредници, играещи ролята на свързващо звено между престъпниците и всички правоохранителни органи, включително съда и прокуратурата. Не се съмняваше, че сметките му са верни: броят на сериозните престъпници нарастваше стремително, докато засега не се предвиждаше увеличаване на щата на оперативно-следствените апарати и в краен случай всичко щеше да се размине с незначителни кадрови „вливания“, каквито се правеха и преди, но които почти не оказваха влияние върху състоянието на борбата срещу престъпността. Търсенето винаги щеше да надвишава предлагането, естествено — ако беше стихийно търсене. А той, Арсен, със своята кантора бе призван да регулира търсенето и предлагането.
На теория всичко изглеждаше необикновено гладко, но на практика той бе принуден да се прости с ярката синева на мечтата си и съзнателно да се съгласи на по-убит, но по-сигурен цвят. Много скоро Арсен схвана, че не бива да създава единна организация: рискът да се провали, ако само едно звено се окаже слабо, бе голям. За подобряване на конспиративността най-добре беше да организира малки групички, свързани с отделните правоохранителни органи, а на горното ниво да остави само неколцина координатори. На Арсен му беше жал да се разделя с мечтата си за октопода, обхванал с пипалата си цялата система за разкриване и разследване на престъпленията от горе до долу, но здравомислието го принуди да си признае, че системата от независими малки агенции ще бъде по-устойчива към неочаквани неприятности и непредвидени катаклизми. Между едноличната власт и сигурността той избра втората. Все пак обичаше идеята си не заради нейната мащабност, а заради същината й, заради нейния маркетингов подход, който бе особено модерен по онова време. И той предпочете идеята да живее — макар и скромно, макар и разединено, макар и в много ръце, но да живее. Арсен не беше честолюбив, не славата и парите бяха неговата цел, той не искаше власт. Цял живот му беше интересно само едно — да манипулира хората, да дърпа тайните нишки към тях, които държеше в ръцете си и за които другите дори не подозираха, и с удоволствие да наблюдава как се променят съдби и кариери.